— Познаваш ли се с директора? — попита шепнешком Турецки.
— Виждали сме се.
— Ще си спомни ли за теб?
— Със сигурност!
— Как смяташ, има ли смисъл да разговаряме с него?
— Зависи…
— Имаш ли документ, който да покажеш?
— Ще се намери, но е безполезно. Нямам намерение да се спъвам втори път в един и същи пън.
— Ами ако… — тъкмо започна Турецки, но Слава го прекъсна:
— Да излезем навън. Благодаря — обърна се той към жената и върна диплянките.
— Моля. Избрахте ли си вече нещо?
— Интересуваме се от камини — рече Турецки.
— И на коя се спряхте?
— Ще запалим по една навън, ще се посъветваме и ще отговорим — приключи разговора Грязнов, като теглеше след себе си приятеля си към вратата. — „Ако, ако…“ Може да има микрофони под масата, а ти „ако“…
— Добре де, Слава!
— Нали казваш, че Панкратич няма да се изпусне току-тъй. Тук има цяло предприятие… Трябва да отидем в Илинское, то е на десетина километра оттук.
— Кого познаваш в Илинское?
— Имам един човек. Ако тук чистят, лъскат и пренабиват номерата на откраднатите коли, то е ясно, че Аркадий Максимович не се трепе сам с всичко това. Моят човек има златни ръце! И не може да не са го забелязали. Може и той да получава заплата оттук.
— И той просто така ще си признае! — не повярва Турецки.
— Няма нужда да си признава. Просто ще ни разкаже къде работи и откъде му е издадена трудовата книжка.
— Като че ли ще я носи в джоба си. На кого са притрябвали сега трудовите книжки? Но ако разкаже…
— Отиваме ли или не? Решавай бързо.
— Ще отидем — сви рамене Турецки.
Но не стигнаха далеч.
— Погледни наляво, Саша — възкликна Грязнов. — На площадката, близо до магазина, не е ли твоят мерцедес?
— По-бавно, Слава. Номерът е друг.
— Ти гледай фара! Калника!
— По-бавно, Слава, по-бавно… Не виждам!
— Счупен е десният фар и калникът е смачкан — изведнъж се обади наблюдателният Филя.
— Вече намирисва на нещо — изломоти майор Голованов.
— Седиш, потиш се, чакаш, мама му стара!
— Пристигнахме — каза Грязнов.
— Не забеляза ли двама в купето? — Турецки се обърна към Филя.
— Стъклата са тъмни!
— Какво ще правим? Решавай! — разбърза се Слава.
— Обръщай. И спри до дървото.
Нарушавайки всички правила, Грязнов рязко обърна колата, отиде до магазина и спря.
— А ето го и Аркадий Максимович — усмихна се Грязнов.
— Добре се е натоварил. Едва си носи покупките.
— Наистина за трима — измърмори Демидич. — Ако него чакат двамата в колата. Те какви са, Александър Борисович?
— Де да знаех!
— След тях ли? — попита Слава.
— Пристрой се зад оня камион. И напред!
— Ако момчетата са в колата, рано или късно ще ни забележат. А може вече да са ни засекли… Гласът познат, а не мога да си спомня!
Мерцедесът отмина и започна бързо да се отдалечава.
— Няма да стане — констатира Слава. — Камионът кара юнашки, минава деветдесет, но мерцедесът ще избяга.
— Нямаме избор — отговори Александър. — Давай.
Показа се караулката на входа на „Аргус“ и мерцедесът намали. Десният мигач замига бързо-бързо. Между джипа и мерцедеса се вклини бял форд.
— Засега ни върви — погледна към Турецки Слава.
Фордът зави наляво и спря, а мерцедесът продължи бавно напред, заобикаляйки една от сградите. От нея започваше покрита с асфалт алея, обрасла от двете страни с храсти, които свършиха толкова неочаквано, както и започнаха. И пред напрегнатите погледи на преследвачите се издигна глуха бетонна ограда с тежка желязна врата. Шофьорът на мерцедеса натисна три пъти клаксона, изчака няколко секунди и даде още един сигнал. Вратата започна бавно да се отваря.
Внезапно мерцедесът се обърна рязко, бибипкайки неистово. Вратата спря да се движи.
— Най-после ни забеляза! Набито око! — насмешливо отбеляза Слава.
— След него — нареди Александър. — Ясно ли е, момчета, къде е работилницата? — обърна се той към бойците от спецчастите.