— А пък аз мислех, че ще връхлетим след него, току-виж започнало нещо веселичко — със съжаление произнесе майор Голованов.
— Имаме време, ще връхлетим — намигна му Турецки. — Слава, натискай педала!
Мерцедесът изскочи на шосето и веднага набра скорост. Джипът не изоставаше.
— Ще избяга — забеляза Слава.
— Ти давай газ, давай!
— Край Дедовск има КАТ. Ще ги спрат — обади се Филя.
— Пука им от твоя КАТ!
Грязнов натисна няколко копчета на телефона си.
— Капитан Зобов слуша!
— Полковник Грязнов. Преследвам вишнев мерцедес. Спрете го.
— Къде се намирате?
— На около пет километра от вас.
— Ще бъде изпълнено, другарю полковник!
Мерцедесът рязко намали.
— Спират всички — обади се Филя, след като погледна през прозореца. — А ето и вашият капитан лети, другарю полковник!
Водачът на мерцедеса рязко зави по горския път.
— Сега, драги, си наш — усмихна се Грязнов.
Мерцедесът караше доста бързо, но джипът, специално пригоден за неравни пътища, видимо съкращаваше разстоянието.
— Накъде летим? — сви рамене Слава. — Защо? Песента му е изпята. Пригответе се, момчета!
— Дали да не пукнем за профилактика? — предложи Голованов. — Какво ще се тръскаме?
— Давай! — разреши Грязнов.
Прозвуча автоматичен откос, куршумите вдигнаха дребните камъчета точно край мерцедеса.
— Отдавна трябваше така — обади се удовлетворено Голованов, като гледаше замрелия мерцедес.
Джипът още не бе успял да спре, когато служителите на МУР майор Голованов, Филя и Демидич изскочиха от него с готови за стрелба автомати и притичаха до колата.
— Излизай, храбрецо! — заповяда Голованов. — Не бързай много! Така… До колата! Ръцете на капака!
— Няма оръжие — рече Филя, след като прекара длан по тялото и краката на шофьора.
В това време Демидич вече тършуваше в купето и тихичко псуваше под носа си.
— От какво си недоволен? — усмихна се Грязнов.
— Да тръгнем в пълна бойна… А то работа за новобранци…
— Отвори багажника!
В багажника видяха снетите от колата номера.
— Те ли са? — обърна се към Турецки Слава.
Пристигна и автомобилът на КАТ.
— Капитан Зобов — представи се висок младеж, който дойде при Турецки — Здраве желая, Александър Борисович!
— Здравей, капитане.
— Нужна ли ви е помощ?
— Познавате ли шофьора?
— Я си обърни главата, приятелче — заповяда тихо на шофьора Голованов.
— Трудно можеш да се запознаеш с него — отвърна капитанът, след като се взря в шофьора. — Колата е на шефа. Проверих документите. В ред са.
— Свободен сте, капитане. Благодаря.
Зобов отдаде чест и тръгна към останалите.
— Ще си поговорим ли, Аркадий Максимович? — попита Турецки, след като отиде при задържания. — Свалете си ръцете. И изобщо се отпуснете.
— За какво да говорим? — усмихна се шофьорът, кимайки към номерата. — Веществените доказателства са във ваши ръце.
— Професионален жаргон. Да не сте бивш оперативен работник, Аркадий Максимович?
— Какво ли не научаваш, докато търкаш наровете…
— И за какво сте били в затвора, ако не е тайна?
— Заради тях — разтърси ръцете си Аркадий Максимович.
— Не сте завинтили там, където трябва?
— Уцелихте, Александър Борисович.
— Май не сме се запознавали…
— Който трябва, ви познава.
— Приятелите ви може да са ви подсказали. Ония, с които бяхте в мерцедеса?
— Би трябвало да говоря, на няма да го направя. А за приятелите грешите. Познаваме се.
— Знаете ли от чия кола са номерата?
— Откъде да знам? Каквито са ми дали, такива съм сложил. Ако ми наредят да сложа от вашия джип, с такива ще бъде.
— Значи някой ви нарежда?
— Началници много — отвърна уклончиво Борзов.
— А знаеш ли, Борзов, чий номер виси, по-точно висеше до неотдавна на твоя мерцедес? — попита Турецки, като мина на „ти“.
— Не е моя работа. Дадат ми — окачам.
— Ще ти кажа. Номерът е от колата на генерал-полковник Реутов.
— Ако ще да е маршал. Какво общо имам аз?
— Твоите познати са сбъркали — усмихна се Турецки. — За какъв дявол им трябваше да ме преследват с кола, на която са сложени генералски номера? Да ме убиеш, не мога да разбера!