— Че кой да знае? — изпусна се Борзов. — Чак после загряхме, че на кормилото е самият Турецки! След като Грязнов ни спря! Много смело се движиш, без охрана.
— Разказвай, Борзов. Все едно, ще те заставим да говориш.
— Отдавна да съм пропял, но ми се живее.
— Какво пък — отговори Турецки след кратък размисъл. — Сядай на волана. Или ще седнеш ти? — обърна се той към Голованов.
— По-добре аз — усмихна се майорът.
— Да вървим — измърмори Демидич, като хвана Борзов за ръкава.
Усетил мечешката лапа, Аркадий Максимович се развълнува:
— Къде ще ходим?
— Откъдето сме дошли — отговори Турецки.
— Какво, в Москва ли?
— По-наблизо. Там, където заваряваш и слагаш номерата.
— Върви, човече, върви — навъси се Демидич.
До колата Борзов се опъна.
— Няма да дойда.
— Значи ще те закараме — обади се Демидич и обгърна тялото на Борзов.
— Александър Борисович! — ревна Борзов.
— Какво крещиш? — обади се Турецки. — Ще отидем, ще погледнем работата ти, може да научим нещо!
— Искам да си поговорим!
— Добре — съгласи се Александър и отиде до мерцедеса. — Хайде, пусни го — обърна се той към Демидич, — ще го задушиш!
— Разговорът ще е на четири очи — постави условие Борзов.
— И така може.
Те се отместиха настрани, запалиха по цигара.
— Александър Борисович, ако дойда с вас, свършено е с мен.
— Ще има неприятности, не се съмнявам — съгласи се Турецки.
— Свършено е, казвам! Погребение най-низш разряд!
— И как?
— Така. Ще ме закопаят… „И никой няма да научи къде е моят гроб…“ Чувал съм, Александър Борисович, че държите на думата си?
— Старая се.
— При едно условие…
— Условията поставям аз. Поне допреди теб беше така. Мога да те изслушам, после ще решавам.
— Ако кажа едно-друго за познатите, ще прекратите ли делото?
— Кое?
— Какво, да нямам милион дела? — измърмори Борзов.
— Ако ме удовлетворява разказа ти, ще забравя за следенето и номерата — отвърна Александър след кратко мълчание.
— Познавам момчетата, които бяха с мен. Женя Самохин, преди беше милиционер, и Олег Серов.
— Серов… Сивия ли?
— Той.
— За кого работи?
— Не знам, но ги закарах на Мечите езера.
— Фирма ССК.
— Всичко знаеш — подхилна се Борзов.
— Ти защо обърна пред вратата?
— Питай някой друг.
— Ще попитам, ако кажеш някое име.
— Заедно със званието ли?
— Искаш ли да ти кажа каква е онази работилничка зад оградата?
— Знаеш, пък питаш… Доволен ли си?
— А ти защо пропя толкова бързо?
— Горилите на Грязнов нямаше да ме докарат и до вратата! Или щяха да ме направят инвалид!
— Ще пускаме слухове значи? Да не те е страх от нашите барети?
— Сивия ме научи. Пък и Женята помогна.
— Заминавай — рече след малка пауза Турецки. — И чуй какво те съветвам. Казват, че си имал златни ръце. По-добре си потърси някое друго занимание. Докато не е станало късно.
— Ще се опариш, Александър Борисович. Мнозина се опитваха и всичките изгоряха.
— Чу съвета ми — завърши разговора Турецки. — Всичко хубаво!
— Ще ти дам малък джокер — рече Борзов, след като поразмисли. — Званието е генералско, от „Огарьов“.
— На „Огарьов“ е пълно с генерали…
— Този не разнася книжа, занимава се със сериозни работи… Виждам какво искаш да попиташ. Да. Присвива ме стомахът от страх.
— Според мен никой не забеляза как обърна пред вратата.
— Ама според теб. Момчетата имат очи и на гърба. Ако не се спазаря, ще заминат и те. По-приятно е да си мисля, че в цялата работа има известна полза и от мен.
Борзов тръгна към колата си.
— Толкова приготовления, да се обуем, облечем… И за какъв ни беше? — измърмори Голованов, като гледаше как мерцедесът тръгва.
— Грязнов, много ли им стягаш юздите? — обърна се Турецки към Слава. — Ще ми ги отстъпиш ли за две седмици?
— Демидич е семеен, роди му се отроче. Филя също си намери булка. Сватба стяга. Къде да ходят… Виж, майорът е ерген.