— Да пречукаме тази гад!
— Кого?
— Турецки!
— А ще можеш ли?
— Заповядай — ще видиш.
— Живее ли ти се? — поинтересува се Кръстника.
— А на теб омръзна ли ти?
— Теб питам, Миша.
— Живее ми се.
— И на мен. Можеш да премахнеш всеки друг, дори президента. Ще кажа нещо повече. За президента могат и да те похвалят, а че няма да ти търсят отговорност, е сигурно! А за старши следовател като Турецки ще ни одерат кожите и на двамата. При това, забележи, живи ще ни одерат! Не, Миша, тая няма да я бъде. Имам много важни задачи. Трябва да спасявам страната.
— Всеки човек си има слабости — обади се Доктора.
— Слушай какво казва умният човек, Миша.
— Чувал съм, че Александър Борисович обичал мацките — рече Мусолини.
— Всички мъже ги обичат, особено издръжливите — подсмихна се Кръстника.
— Александър Борисович има такава слабост — подкрепи Миша Доктора. — И добре си пийва.
— Какви ги обича? — попита Мусолини. — Жени всякакви.
— Този въпрос трябва да се обсъди. И то много внимателно — пак се намеси в разговора Доктора. — Но съм чувал, че предпочита стройните блондинки. Не се отказвал и от брюнетките.
— Да се върнем на Супрун — прекъсна го Кръстника. — Миша, какво предлагаш?
— Ако имах власт, щях да го изпратя при другите четирима!
Кръстника дълго и навъсено гледа Мусолини:
— Миша, станал си прекалено кръвожаден. Не е ли време да си починеш?
Мусолини познаваше добре шефа си и по тона му разбра, че може и да го изпрати там, откъдето не се връщат. Случвали са се такива неща, например с Амбала. Уж Амбала не беше казал нищо обидно, но на Кръстника не му хареса и след няколко дни Амбала го погребаха.
— Извинявай — усмихна се накриво Мусолини.
Кръстника се позамисли, наля си вино, изпи го, вдигна очи към Мусолини, но не успя да каже нищо, привлечен от гръмогласния вик на Доктора.
— Господа, моля за внимание!
Доктора беше спокоен човек, дори студен, и най-неприятните новини ги изричаше с отчужден, равнодушен тон, сякаш ставаше дума за нищожна дреболия, а не за загуба на милиони долари или за смъртта на близки приятели на Кръстника. Но сега бе видимо развълнуван.
— Моля за внимание — повтори той, като размахваше вестника.
— Кого са пречукали този път? — попита безстрастно Кръстника.
— Усложнения с господин Потапов. И то много сериозни, Григорий Василиевич.
Доктора беше единственият човек, който наричаше Кръстника с двете му имена. Нещо повече, упорито внушаваше на боса, че е време всички да се откажат от недостойните прякори, не се отразявали добре на отношението на руския народ към тях; дошло било времето на цивилизацията, вече нямало Признати бандити, а само делови хора, които се занимават с едър бизнес. Отначало Кръстника трудно понасяше наставленията на Доктора, но постепенно свикна с мисълта, че в думите му има смисъл.
— Жив ли е? — погледна въпросително Кръстника.
— Жив и здрав. И надявам се, засега е на поста си.
— Голям ли е доносът?
— Около пет минути.
— Чети.
Статията за господин Потапов бе отпечатана в известен московски вестник, който вдигаше тиража си благодарение точно на такива разобличителни истории. Материалът, разтревожил Доктора, не може да се нарече статия в традиционния смисъл, това беше пестелива биографична справка за Юрий Андреевич Потапов от годината на раждане до ден-днешен. Като че ли отпечатаното във вестника беше малко по-сериозно, отколкото обикновените измислени скандали. Едно е за двете присъди на Потапов да знаят на „Петровка“ и в прокуратурата, и съвсем друго, когато за това заговорят милиони хора. В края на доноса, а без съмнение това си беше донос, авторът задаваше само един въпрос: колко души, подобни на господин Потапов, се намират в президентското обкръжение? Най-отдолу имаше малка бележка, че вестникът е готов да публикува опровержение от засегнатото лице.
Кръстника взе вестника, мълча дълго, после замислено заяви:
— Турецки е започнал да действа. Не очаквах…
— Какво не сте очаквали, Григорий Василиевич? — попита Доктора.
— Че ще започне от главата, от Москва. Много е опасен господин Турецки — завърши мисълта си Кръстника и погледна Мусолини в очите.