— Не е ставало дума — отвърна Юсин и отмести поглед.
— Николай Михайлович, та само от горския фонд, принадлежал по-рано на ръководеното от вас предприятие, спечелихме някъде към двайсет милиона долара. И няколко десетки от самия строителен комбинат. А ще премълча колко присвоихме, докато вие бяхте кмет. Ще има пари, и то много. Работата е печеливша. Слушам ви?
— Съгласен съм — престраши се Колесниченко.
— Въпросът е решен — заключи Потапов. — Сега да се върнем към другите, по-деликатни обстоятелства… Знаете ли какъв е господин Михаил Юсин?
— Известно ми е, че господин Юсин е генерален директор на частна търговска фирма — заяви Никола Михайлович, като гледаше Потапов право в очите.
— Стига де — Потапов се усмихна снизходително. — Много добре знаете, че Михаил Юсин е Признат бандит1, по прякор Мусолини. Наистина, погледнете го в профил. Прилича на Мусолини. Много прилича! Е, Николай Михайлович, не гледайте толкова учудено! Нали ви казвам, че ние всичко знаем. И ако искате, мога да ви съобщя къде, на кого и при какви обстоятелства, добре пийнали, сте изложили мислите си по адрес на господин Юсин…
— Няма смисъл — отвърна Колесниченко след кратко мълчание.
— Правилно, няма смисъл. А и няма на какво да се учудвате. Например в Грузия има двама генерали, които задкулисно управляват малката си държава — и те са Признати бандити! Само глупакът не го знае! Но какво от това, живеят, ръководят. Вземете Таджикистан… Онзи… как му беше името? Главнокомандващият… Сарафов! И той е Признат бандит.
— Вероятно са бивши… — промълви Колесниченко.
— При Признатите бандити няма бивши — обади се Миша Юсин. — Или си, или те няма. Като печат за цял живот.
В гласа на Миша се долавяше неподправена гордост.
— Ами вие, господин Потапов? — попита Николай Михайлович.
— За съжаление нямам честта да принадлежа към тази висша прослойка. Аз, скъпи ми Николай Михайлович, съм женен, имам двама големи синове и дъщеря на тринайсет години. А женените нямат достъп до подобно общество.
— Ние наистина сме свободни хора — обади се Миша. — Особена каста. Неприкосновена.
— И все пак? — настоя Колесниченко, без да отмества поглед от депутата.
— Искаме да ме питате дали съм лежал в затвора? Два пъти.
— И за много ли?
— За много. Два пъти по десет.
— Лежали сте двайсет години?
— Като цяло изкарах по затворническите нарове четири години три месеца и девет дни.
— И за какво, ако не е тайна?
— По-рано това се наричаше валутни афери. Сега го наричат едър бизнес. Аз от дете обожавам златото и камъчетата, скъпи ми Николай Михайлович.
— Признат бандит, валутен аферист и червен директор — обобщи Николай Михайлович.
— Точно така — съгласи се Потапов и вдигна бутилката, за да сипе коняк. — Но искам да направя едно уточнение по въпроса за червените директори… Сега всички те са солидни хора, не ядат тайно черен хайвер, както правеха някога, а пред хората, в ресторантите, и то не в какви да е областни кръчми, а да речем в Монако, Рим, Ню Йорк… Сега те са наши хора, наша опора и надежда. Но вие, уважаеми Николай Михайлович, ще бъдете над червените директори, те ще ви се подчиняват. Дори смея да се обзаложа, че те ще си понапълнят малко гушките, но след време ще изчезнат…
— И кой ще остане?
— Ние. Вие, аз, той. — Потапов бутна с пръст Миша. — И такива като вас, мене и него.
— С други думи, Станислав-Говорухин2 е прав като казва, че в Русия се е извършила криминална революция.
— Не, не е прав. Сега се извършва. Трябват ни още около седем-осем години, за да стигне логическия си завършек. Друг път няма.
— Ами ако народът въстане?
— Народът ли? — Потапов прихна. — Къде го виждате този народ? Веднъж и аз намекнах за руския народ пред един чуждестранен предприемач и знаете ли какво ми отговори?
— Любопитно ми е да чуя…
— Каза, че в Русия не живее народ, а паплач, стадо. Ако в най-изостаналата, най-загубената африканска страна не се изплатят заплатите и цените се повишат хиляди пъти, ще въстанат не само хората, ами и животните! А у нас търпят. Знаете ли защо?
— Мисля, че да, но бих искал да науча вашето мнение.
— И за какво се досещате?
— Преди съм живял доста добре. Но не бих се върнал в онези години за нищо на света! Вероятно хората, които са живели в застойните времена, дълбоко в душите се все пак разбират, че трябва да се върви напред, само напред. Хората се надяват.
1
Вор в законе — в българския език липсва съответен термин. Най-близкото е „Признат бандит“. — Б.пр.
2
Кинорежисьор, най-прочутият му филм е „Мястото на срещата не може да се измени“, впоследствие — депутат от Държавната Дума. — Б.пр.