— Заповядайте — подаде малък плик той.
От кратката бележка, подписана от заместник главния прокурор Меркулов, Александър научи, че му изпращат на разположение стажант — дипломант от юридическия факултет на Московския университет — Глеб Глебович Латишов. Припомняйки си как самият той някога отиде на стаж при следователя от Московската градска прокуратура Меркулов, Турецки се усмихна доброжелателно на младежа.
— Ще работим заедно. Как сте с оръжието?
— Ами… — смути се момчето.
— На него не му трябва — одобрително го потупа Голованов. — Наше момче е.
— Значи нещо е станало по пътя — досети се Турецки.
— Нищо не е имало — отрече Глеб.
— Размаза Демидич — усмихна се Голованов. — За нула време.
— Не може да бъде — не повярва Турецки. — Демидич, как стана така?
— Аз не съм с черен пояс — избоботи Демидич. — Карах по нашенски, по руски…
— Ясно — отговори Турецки. — Ние с Глеб тръгваме, вие почивайте два часа. Чакайте позвъняване. Това е. Хайде, Глеб Глебович!
— Александър Борисович! — спря го полковник Попов. — По пътя си починах отлично. Бих искал да започна работа.
— Добре — съгласи се Турецки. — Идете във ФСС и прегледайте списъците на сътрудниците, които са се занимавали с делата за убийствата. Ще бъда там след три часа.
— И ние си починахме чудесно — обади се Голованов.
— Майоре, нали си идвал в Ставропол? — попита Турецки.
— Неведнъж.
— Знаеш ли село Татарка?
— Живял съм там.
— Чувал ли си за Володя Байбака?
— Ако става дума за майстора на спорта по карате Байбаков, тогава се познавам с него.
— Сега той е Байбака. Командва Татарка.
— Ясно.
— Байбака има един помощник, Леонид Гришчук, по прякор Ястреба…
— Чувал съм го.
— Няма да е лошо да го поканиш в Ставропол…
— Ще бъде изпълнено.
— Голованов, не бързай. Момчетата в Татарка са опасни. Подчинени са направо на Кръстника.
— Трябва ми кола.
— Ще имаш.
— Тогава да дойда с вас до УВР?
— Да вървим — отвърна след кратък размисъл Турецки. — Ще се съберем ли в една кола?
— Без Демидич винаги — засмя се Филя.
Пред хотела ги чакаше мерцедес. Всички се побраха вътре, дори качиха полковник Попов.
— Какво си правил в Татарка? — обърна се към Голованов Александър.
— Жена — отвърна кратко майорът.
— Ясно.
— За друго става въпрос, Александър Борисович. Жена на загинал другар.
— Не се ли е омъжила?
— Засега не ме е канила на сватба — отвърна след малко Голованов.
В управлението Турецки се уговори за кола и като изпращаше момчетата на Грязнов, каза:
— Чакам ви след два дни.
— Ще дойдем — отговори от името на всички майорът от милицията Голованов.
Роман Валентинович Маркуша седеше в кабинета си и пушеше. Току-що се върна от прокурора Власенко с доста интересни новини. Власенко му разказа, че преди да тръгне за насам, Турецки бил в Кремъл, при Потапов, а момчетата от ФСС в Москва отдавна шетали из Ставропол, веднага след като старши следователят получил пълномощията си от секретаря на Съвета за сигурност, че представителството на ССК до Мечите езера е под наблюдение. Но за Маркуша най-тревожно беше съобщението, че в Москва изтича информация за търговските структури в областта, за които трябваше да знаят само най-висшите етажи на местната власт.
Като палеше цигара след цигара, Роман Валентинович се чудеше кой доставя тази информация, с какво се занимава и каква длъжност заема. Много добре знаеше, че щом той е в течение, значи началникът на краевата ФСС, губернаторът и самият Кръстник вече са получили подробности. Той прехвърляше в паметта си десетина души, приближени в една или друга степен до управляващите в Ставрополския край, но така и не се спря на някого.
— А да не би пък самият прокурор от Главна прокуратура Чирков да стои зад това?! — сам се попита на глас Маркуша.
Знаеше, че Власенко често получава сведения от зоналния прокурор на следственото управление при Главна прокуратура Валерий Викторович Чирков.
„Чирков уж следи всичко, а не знае дали Супрун е донесъл автомата! — навиваше се Маркуша. — Такава дреболия, а той не я знае?! Да попита колегата си Турецки! Или си е глътнал езика?! А ако е така, дали вече не е под наблюдение?!“