Маркуша предполагаше, че при предстоящата среща Турецки ще извади вещественото доказателство — автомата, дори беше сигурен в това. И тогава какво? Къде са уликите? Ще успее ли старши следователят да получи показания? Турецки едва ли ще хване Ястреба, Митя Саврасов е далече, наистина не на оня свят, но и това може да се уреди, момичето Маша замина почти в Сибир, и то не при родната си майчица, където биха могли да я намерят, а на по-сигурно място. Остава старши лейтенантът от милицията Виктор Сидорчук, но за него отговарят Кръстника и Доктора, а те добре знаят какво правят, значи Сидорчук едва ли ще пропее.
Маркуша не искаше да мисли за Фьодор Степанович Супрун, за бъдещите му действия. В тази история бе замесен губернаторът, нека сам реши какво да прави по-нататък. Най-добре да прати всички по дяволите и да замине на някое тихо място по крайбрежието на Австралия, да си поживее, още повече че има с какво, ще стигне не само за синовете, но и за внуците. Ама как да замине, да зареже всичко, като навсякъде могат да го намерят и да му откъснат главата.
— Може ли? — отвори вратата на кабинета секретарят му. — Турецки пристигна.
— Добре — отговори Маркуша.
Турецки влезе със стажанта.
— Запознайте се, генерале — обърна се той с усмивка към Маркуша. — Глеб Глебович. Завършва юридическия. Моят нов стажант. Меркулов ми го препоръча.
— Заповядайте, седнете — покани ги Маркуша.
— Спомних си как, когато бях млад, стажувах при Меркулов, помислих и го взех. Нека слуша, да трупа опит.
— Може да стане втори Турецки — усмихна се началникът на УВР.
— По делата ли?
— За това съм дошъл. Давай, Глеб Глебович!
Стажантът мълчаливо постави на масата автомата.
— Супрун ли се е постарал? — попита Маркуша.
— Той. Автоматчето е от твоето ведомство…
— Кога успяха да се разприказват?
— Не е това важното — измъкна се Турецки. — Роман, тук има нещо друго. При теб оръжието не се води изчезнало.
— Не разбирам… Щом Супрун го е занесъл в Москва и сега лежи пред мен…
— А в склада при майор Богданов има точно такъв автомат, върнат преди три дни от прапорщик Гришчук.
— И номерът съвпада?
— Едно към едно.
Маркуша натисна интеркома и на вратата се показа секретарят.
— Намерете прапорщик Гришчук и го доведете при мен — нареди Маркуша.
— Слушам!
— Момент! — спря го следователят. — Прапорщик Гришчук е уволнен от редовете на славната ни милиция. Така че няма смисъл да го търсите.
— Защо? — учуди се началникът на УВР.
— А ти не се ли досещаш? — усмихна се Александър.
— Даа — въздъхна Маркуша. — Всичко може да се очаква… Да извикам ли Богданов? Бих искал да погледнем върнатия автомат.
— Майор Богданов разглежда получения от прапорщик Гришчук автомат заедно със специалистите. Всеки момент ще дойде.
— Откъде ще започнеш? — попита Маркуша.
— Вече започнах. В прокуратурата се работи. Моите сътрудници проучват основно следствените и оперативните материали. И сам разбираш, Супрун не мълча в Москва. Даде подробни показания. Похитителите са били четирима. Сред тях една жена, Маша. Закарали са Супрун във вилата на губернатора.
— На коя?
— Защо, той няколко ли има?
— Естествено, както е прието за губернатор.
— Тази до Минерални бани.
— Чудесно място.
— Защо точно там? Как смяташ?
— Ще арестуваме заподозрените, ще попитаме.
— Разумно — отбеляза Турецки.
В кабинета влезе майор Богданов.
— Здраве желая, господин генерал-майор!
— Здравейте, Алексей Иванович. Докладвайте.
— Оръжейният специалист и аз установихме, че номерът на оръжието е пренабит. Лабораторното изследване ще покаже истинския номер на автомата — доложи майорът и извади на масата донесения автомат.
Маркуша внимателно сравни двата автомата, поклати глава.
— Работено е професионално. Алексей Иванович, не знаете ли кой е такъв майстор при нас?
— Майстори много… — уклончиво отговори Богданов.
— А все пак?
— На „Казачая“ има работилници. Умни момчета работят. В Татарка правят мечове, кинжали, ножове, ще кажеш, че са от дамаска стомана…