— Как мислите, Алексей Иванович, има ли смисъл да навестим работилниците? Питам ви като добър бивш оперативен работник.
— Зависи от коя страна ще се подходи. И как.
— Ще опитате ли?
— Роман Валентинович, имам друга работа.
— Имаме сили за всичко. Какво ще кажете?
— Ще намерим майстора. А после?
— А после ще стигнем до възложителя.
— Няма да успеете, другарю генерал — отсече Богданов. — Мисля, че възложителят не е прост човек.
— Все не успяваме! — обиди се Маркуша. — Спомнете си Амбала, Сквореца, Ахмед…
— Кой стоеше зад тях? Ами че никой! Това бяха дребни риби, отцепници. Хулигани, бандити, престъпници… Виж, ако вие, другарю генерал, бяхте пипнали Левитан или Мусолини, тогава разговорът щеше да е друг. Амбала, Ахмед… Пфу!
Маркуша дълго и внимателно гледа майора, после тъжно отбеляза:
— Прав сте, Алексей Иванович. Ръцете ми са къси да пипна Левитан, Мусолини, да не говорим за Кръстника, който дори живее някъде наблизо. — Маркуша помълча и добави: — Мислите ли, че старши следователят Турецки не го знае?
— Знам — потвърди Турецки, след като изчака малко и не чу отговора на Богданов. — Но това е известно и на главна прокуратура, на министъра на вътрешните работи, на секретаря на Съвета за сигурност. Не знае само президентът, и то, защото не му докладват. Поне аз така си мисля…
— Чухте ли, Алексей Иванович? — усмихна се Маркуша.
Богданов погледна началника си и махна с ръка.
— Прилагам оръжието към делото — реши Турецки. — До нова среща, Роман Валентинович.
— Очаквах по-подробен разговор — намръщи се Маркуша.
— Ще поговорим по-подробно, когато събера всички факти по делото.
— В прокуратурата ли отивате?
— Естествено. Но отначало като че ли малко ще се поразходим с Глеб Глебович. Нали така? — обърна се към младежа Турецки.
— Както наредите.
След излизането на посетителите Маркуша изпи чаша коняк и запали цигара. Както и се предполагаше, Турецки започна разследването с изземане на веществените доказателства, двата автомата. И какво? Намерил се глупак в управлението, подмамил се за големи пари, не е само той на света. Всеки живее, както може. Един краде, друг търгува, трети взема подкупи. Естествено, петното пада на управлението, но това е поправимо. Маркуша изпи втора чаша и въздъхна облекчено, но изведнъж си спомни, че Турецки не попита за никой друг, освен за Ястреба, а Супрун сигурно бе запомнил всички. Тогава защо не попита за старши лейтенант Сидорчук?
Маркуша вдигна телефонната слушалка и набра номера.
— Полковник Игнатов слуша.
— Привет, полковник.
— Здравейте, Роман Валентинович.
— Къде е шефът?
— Никита Илич запознава следователя от Главна военна прокуратура с ръководния състав на управлението.
— Какво, не можа ли да вдигне телефона?
— Полковник Попов се запознава лично с всеки на работното му място.
Маркуша затвори, запали цигара и изпи третата чаша на един дъх.
— Какво ще кажеш, Глеб? — попита стажанта Турецки.
— А от какво се интересувате?
— Да речем от впечатлението ти за генерал Маркуша.
— Мисля, че скоро ще му връчите заповед за арест от Главна прокуратура.
— Откъде се взе такъв умник? — усмихна се Турецки.
— От Степное съм.
— От онова Степное, от което е и Фьодор Степанович Супрун ли?
— Тъй вярно.
— Служил ли си?
— Морска пехота. Две години. Владивосток.
— А откъде те изнамери Константин Дмитриевич?
— Сам отидох при него. Искам да работя в Главна прокуратура.
— На колко години си, Глеб?
— Двайсет и пет.
— Женен ли си?
— Още не.
— Годеницата ти сигурно е в Степное?
— Тъй вярно.
— Стига с тези „тъй вярно“ и „слушам“. Срещна ли се с Фьодор Степанович в Москва?
— Видяхме се.
— И къде?
— На вилата на Константин Дмитриевич, нали там го скрихте.
— Костя мълчеше. Нито дума не продума.
— Той не знаеше.
— Байбака силен каратист ли е?
— Беше силен. Не знам какъв е сега.
— Познаваш ли го?
— Всички, които се интересуват от спорта, го познават.