— Приказлив си.
— А, не — усмихна се младежът. — Вие питате, аз отговарям.
— Трябва да те изпратя в Татарка…
— Дошъл съм да се уча от вас. Където вие, там и аз.
— Какво пък — помисли малко Турецки. — Тогава мога да освободя охраната.
— Не я виждам…
— Нито пък аз. А знам със сигурност, че е тук.
— Александър Борисович, ако имах оръжие…
— Макаров? ТТ?
— По-добре нещо автоматично.
— Ще помислим, Глеб… Накъде сега?
— Вие решавате.
— Виж какво ще направим сега с теб, Глеб Глебович: ще купим торта, бонбони, цветя и ще отидем при дъщерята на професор Василиев — Даша! Ще постоим, ще пием чай, а в това време току-виж се върнали братята.
— Познавам Артьом.
— В такъв случай съгласен ли си?
— Бива — усмихна се широко стажантът.
Вратата отвори Даша.
— Мамо! — развика се тя. — Дойде онзи генерал! Здравейте! Моля, заповядайте!
В коридора излезе висока стройна жена.
— Обещах на дъщеря ви да намина и ето че дойдох. Моят млад приятел Глеб Глебович — представи стажанта Турецки. — А аз още не съм генерал и изобщо не се надявам някога да стана държавен съветник. Вашата дъщеря реши да ме повиши.
— Здравей, Глеб — усмихна се жената.
— Здравейте, Елена Николаевна.
— Къде да оставим всичко това? — попита Турецки и разлюля пакетите в ръце.
— Заповядайте в хола!
— Аз трябва да позвъня.
— Телефонът е пред вас.
— Глеб, заеми се — нареди Турецки, влезе в хола и сложи пакетите на масата. — Мисля, че можеш да режеш салам и да отваряш буркани.
Александър се върна в коридора и избра телефонния номер.
— Дежурният капитан Ерофеев — чу младежки глас.
— Турецки — представи се както обикновено Александър.
— Значи аз съм Персийски — засмяха се отсреща.
— Слушай, капитане — понижи глас Саша. — Аз наистина съм старши следователят Турецки.
— Аз пък съм генерал Персийски!
— Генерале, почакай да затворя вратата. — Александър притвори вратата към хола и изпрати една такава дълга псувня на капитана, та той замълча за дълго. — Какво мълчиш?!
— Осмислям…
— Свържи ме с командира на полка!
— Убедихте ме, старши следователю. Слушам.
— Вертолетът от Георгиевск излетя ли?
— Тъй вярно. След десет минути ще кацне.
— Можеш ли да го посрещнеш?
— Щом съм го изпратил, ще мога и да го посрещна.
— Значи си в течение?
— Тъй вярно.
— Предай да позвънят на мама.
— Те като че ли от Москва…
— Ти предай, а те ще разберат необходимото. Дочуване, генерал Персийски!
Не минаха и двайсет минути и телефонът зазвъня.
— Мен търсят — стана Турецки.
Обаждаше се полковник Падерин. Той докладва, че задачата е изпълнена, но не е минало без инциденти — местният началник се заинатил, позвънил на Макеев, наложило се малко да ги пообработят. Турецки не разпитва какво конкретно са направили, а каза, че спешно чака братя Василиеви в дома им.
— Какво предлагаш, Дашенка — попита Турецки, след като се върна в хола и огледа масата, — да започнем ли, или да изчакаме братята ти?
— Ще дойдат ли? — не повярва Елена Николаевна.
— След половин час!
— Господи… — въздъхна Елена Николаевна.
— Ще почакаме! — зарадва се Даша. — Мамо, да покажем на Александър Борисович филма?
Майката погледна мълчаливо дъщеря си.
— Какъв филм? — поинтересува се Турецки.
— Прощаването с татко.
— Бих го погледнал, Елена Николаевна — каза Александър. — В нашата работа… сама разбирате.
— Да, естествено, но извинете, аз не мога. Пък и Даша не бива.
— Мамо, няма да плача — обади се момичето.
Филмът не беше дълъг — около двайсет и пет минути, но явно бе снимал човек, който си разбира от работата. Картината и звукът бяха ясни, а лентата дори беше монтирана.
Речите на местните ръководители не го впечатлиха, заинтригува го само кметът на града Головачов. Той се приближи до ковчега, няколко пъти се опита да заговори, но не можа, махна с ръка, отдръпна се и бръкна за кърпичка, за да избърше рукналите сълзи. Александър запомни и друг мъж, изправен в тълпата, среден на ръст, с тъмни очила. Знаеше, че го е виждал някъде, нещо повече, разговарял е с него, но не можа да си спомни кога и къде.