Филмът свърши и почти веднага в антрето се чуха весели мъжки гласове. Даша изтича навън и с радостен вик се хвърли към братята си.
Турецки разглеждаше с интерес двамата едри, снажни младежи, които си приличаха много.
— Стига, дребосък, стига — отсече по-големият, Григорий.
— Напрегръщахме се. Добър ден, Александър Борисович! Привет, Глеб! По какъв случай имаме празник? — попита той и надникна в кухнята.
— По случай пристигането ми в славния град Ставропол — отговори Александър. — А къде е Падерин с приятелите си?
— Заминаха в хотела. Ние ги поканихме, но…
— Правилно, Григорий Григориевич — прекъсна го Турецки. — Падерин си знае работата.
— Така е — усмихна се младежът. — Наричайте ме просто Гриша.
— Може. Имало е малко затруднение? — попита Турецки и понижи глас.
— Малко…
— Момчета! — обади се напевно Елена Николаевна. — Мийте си ръцете и на масата!
След обяда Турецки, братя Василиеви и Глеб се уединиха в кабинета.
— Разказвайте, приятели, с кого се наложи да се преборите? — попита Турецки.
— Отначало всичко вървеше гладко — започна Григорий. — Пристигнаха вашите момчета, показаха документите си, наредиха да се приготвяме. И ние тръгнахме. До площадката за вертолета са десетина километра, не повече. Гледаме — преследват ни. С две коли. Падерин нареди на шофьора да натисне докрай педала. Измъкнахме се за малко, шофьорът спря точно до вертолета. Ние се качихме, а Падерин остана да обяснява…
— Какви бяха тези, които ви спряха?
— Наши.
— Нямаше ли стрелба?
— Нямаше. Нали ви казвам, наши момчета. Но и те имат заповед.
— Каква?
— Да ни върнат обратно.
— Чия е заповедта?
— На началник-отдела на ФСС в Георгиевск.
— Вие не сте му подчинени, нали?
— Изглежда е звънил на Макеев.
— Макеев не може да се намесва в моите действия.
— Но не сте го предупредили!
— Не съм длъжен да предупреждавам никого. Разполагате с писмена заповед, подписана от първия заместник-директор на ФСС.
— Точно така — съгласи се Григорий. — И все пак ни спряха.
— Тогава защо не ви върнаха? — усмихна се Турецки.
— Спазарихме се.
— Как?
— Старшият по чин Вадим Сизов е мой добър приятел.
— Но заповедта си е заповед.
— Гонили са ни, но не са ни стигнали.
— Ясно — усмихна се Турецки. — Гриша, ти видя ли се с твоя добър приятел?
— Излязох, поговорихме. Той няма нужда от много обяснения. Всичко знае. Но може да си има неприятности.
— Няма — успокои го Турецки. — Ще запалим ли?
— Може и да пийнем — обади се по-малкият брат Артьом.
— Наливай! — каза Турецки. — Не ви питам защо ви изпратиха по-надалеч от погледа ми, тук всичко е ясно, но ме интересува откъде духа вятърът. Кой нареди?
— Нашият началник полковник Таловиря.
— Какво е това засукано име? — учуди се Саша.
— Не е засукано, украинска фамилия.
— Аз лично я чувам за първи път. За ваше здраве, братя!
Лека-полека разговорът премина към главния въпрос — политическите убийства в Ставрополския край.
— Знам някои неща — започна Турецки. — Но ме интересуват подробностите, детайлите и нюансите, които няма да прочета в следствените материали за убийствата. Какво можете да ми съобщите? Да тръгнем от теб, Григорий, като по-старши. Сигурно си поработил добре, щом си станал предсрочно подполковник…
— Дадоха ми звездичката, за да ми запушат устата — отвърна злобно Григорий. — Но сгрешиха.
— Любопитно ми е кои са „те“?
— Дето не ни допуснаха да разследваме делото за убийството на баща ни. Не мога да кажа конкретни имена, но получихме заповедта от нашия непосредствен началник. Разбирам, че според закона нямам право да взема участие в делото, но все пак…
— А над полковник Таловиря е генерал Макеев, така ли?
— Да.
— Разговаряхте ли с полковника?
— Не знам как е в Главна прокуратура, но тук по подобни въпроси не се разговаря.
— При нас наистина е по-просто — усмихна се Турецки. — Та ние не сме военна организация. Григорий, започни от самото начало. Ти си водил оперативната разработка по убийството на Приходко… Първият заместник на генерал Макеев. Както разбрах наскоро, човекът не е живеел зле. Разкошна вила, просторен апартамент…