— Дори кражбите?
— На първо място тях.
— Излиза, че всички — от дребните чиновници до най-едрите — са купени?
— Следващият въпрос вероятно ще бъде дали аз съм купен?
— Да — не скри Турецки. — Именно такъв въпрос исках да ви задам.
— Не. Аз не съм купен — след кратка пауза отговори Власенко.
— Ще запомня думите ви — веднага се обади Александър.
— Но пък съм с вързани ръце и крака.
— Кой ви е вързал?
— Системата, калпавите закони, режима, при който живеем.
— Не съм и очаквал друг отговор — усмихна се Турецки. — Добре си поговорихме, Григорий Анисимович.
— Изобщо не засегнахме същността на делата, за които сте дошли при нас…
— Напротив — не се съгласи Александър. — Ще ви помоля да дадете документите на моя стажант, за да ги прочете.
— Схватливо ли е момчето?
— Засега не съм чул глупости от него.
— Прав е Маркуша, като казва, че не обичате да седите над бумагите — усмихна се прокурорът. — Нека стажантът ви дойде и да чете. Ще му намерим място. Може и цял кабинет.
— Генерал Маркуша съобщи ли ви за вещественото доказателство — автомата, който вече приложих към делото? — уж между другото попита Турецки и като забеляза, че Власенко се смути, продължи: — Само той знаеше за него.
— Да — призна прокурорът. — Чухме се по телефона.
— Много се радвам, че поддържате добри отношения с началниците на силовите служби — усмихна се Турецки. — Макар че, откровено казано, след вашите излияния у мен се появи точно противоположно впечатление. Но сега то се изпари. Когато следствието, милицията и прокуратурата работят заедно, може да очакваме чудесни резултати.
След като се сбогува с краевия прокурор, Турецки тръгна да търси стажанта. Намери го в кабинета, който бяха определили за зоналния прокурор от Главна прокуратура Чирков.
— Глеб Глебович, не ти ли доскуча без мен? — намигна Турецки.
— Тъй вярно — усмихна се младежът.
— И си го оставил да скучае? — обърна се Александър към Чирков. — Не вярвам.
— Не ми беше много весело — потвърди стажантът.
Турецки измърмори неопределено и погледна въпросително Чирков.
— Работихме по делото — каза Чирков. — Не съм забелязал, че скучаете.
— Вие, Валерий Викторович, разговаряхте с мен някак отвисоко, сякаш с някой недорасъл — открито призна Глеб.
— Например? — попита обърканият Чирков.
— Защо трябваше няколко пъти да повтаряте латинските думи в превод на руски?
— За да бъде по-ясно…
— Аз знам латински. Освен това владея английски и японски. И то доста сносно.
— Каква младеж се навъди! — рече Турецки. — Ти му кажеш едно, а той ти отговори с десет!
— Валерий Викторович няма да позволи да излъжа. През целия разговор аз произнесох само няколко изречения. Слушах много внимателно. Вярно ли е, Валерий Викторович?
— Да беше ме предупредил, че владееш английски — засмя се Чирков. — Наистина мълчеше. Момче с характер. Браво!
— Не ми трябват безхарактерни стажанти. — Александър потупа младежа по рамото. — Да вървим, Глеб!
На улицата до колата, с която пристигнаха Турецки и Глеб, чакаше ново ауди.
— Падерин и момчетата — позна Турецки.
И наистина, като ги видя, от колата слезе подполковник Падерин и тръгна към Александър.
— На рапорт ли дойде? — попита Турецки. — Та аз знам. Както се казва, благодаря за вярната служба.
— Не, Александър Борисович, не на доклад. Получих мъмрене.
— От кого? — учуди се Турецки. — Тук нямаш други началници, освен мен.
— Затова пък в столицата имам. И то много. Обади се заместник-директорът и ме наруга, че съм ви оставил без наблюдение. Така че, извинявайте, но сега няма да се отделям и крачка от вас.
— Нямам нищо против — съгласи се Турецки. — Ние с Глеб Глебович отиваме да вечеряме. Някакви предложения, Глеб?
— Най-добре в хотелската стая — навъсено отговори младежът.
— Разбира се, там е по-спокойно. Но и работа трябва да се върши. По-добре да отидем в ресторантчето „Далеч от съпругите“! Знаеш ли го?