— Затворете вратата! — изрева отгоре Демидич.
Той се върна в съблекалнята след около половин час и от раз обърна двете халби бира, услужливо налети от Филя.
— Още?
— По-късно.
— Малко ли ти беше?
— Трябва да подредя.
— Ще подредят — рече Байбака.
— Вярно — съгласи се Демидич. — Имаш достатъчно прислуга.
— Слушай, Павка — не издържа Байбака, — той всички около теб ли нагрубява, или ги подбира?
— Защо около мен? — не схвана Голованов. — Той отговаря за себе си. Нали ти казах, селянин!
— Здрави ли са ви ръцете и краката? — ехидно се поинтересува Демидич, разкъсвайки голяма пушена платика.
Малко по малко покрай бирата и ледената водка разговорът стигна до сериозните неща.
— Много хора сте надошли от Москва — рече Байбака. — Свърши ли се работата в столицата?
— Ти знаеш ли къде работя? — отговори на въпроса с въпрос Голованов.
— Не знам къде си сега, но доскоро беше в частната детективска агенция „Глория“ И приятелите ти също.
— Добре работят твоите…
— И твоите. Милиция, ФСС, следователи — това ми е ясно, имат заповед, а вас, частниците, кой дявол ви докара тук?
— Вова, известно ли ти е кой ръководи разследването?
— И питаш…
— А ние сме приятели на Турецки. И то много близки.
— Ами защо дойдохте в Татарка?
— В Татарка ли? — повтори Голованов. — Вова, имаме заповед да закараме Льоня Гришчук в Ставропол.
— Не сте ли малко за цяла Татарка?
— Според мен достатъчно — отговори майорът и огледа другарите си.
— Няма да ви дам Ястреба — отсече твърдо Байбака.
— Запомни, Филя — обърна се към приятеля си майорът. — Байбаков, който е истинската местна власт, или както се изразява Демидич, шефът, знае къде се подвизава Ястреба.
— Това е първата му грешка, командире.
— Втората — поправи го майорът. — Първата беше пред портата, когато поради добрината си ни остави оръжието.
— А ще го използвате ли? — попита Байбака.
— Само в краен случай. Твоите хора също не носят играчки в джобовете си. — Голованов тъжно погледна Владимир. — А Ястреба, Вова, ще ни предадеш.
— За нищо на света!
— Знам, добър спортист си, майстор, не си страхливец, но имаш един недостатък.
— Какъв?
— Не си помирисвал барут, Вова. Не си гледал смъртта в очите. — И като забеляза усмивката на Байбака, майорът добави:
— Че си гръмнал някакъв глупак в тази къща, не се брои.
— Ето и ти започваш да нагрубяваш — рече хладно Байбака.
— Не е обида, а факт. А той, както се казва, не е реклама! Вова, не се дърпай. Стой си спокойно, мисли не със сърцето, а с главата. Хубаво мисли.
— Ако е пак за Ястреба, вече казах.
— И не бързай. Бърза се, когато се ловят бълхи… А аз не искам и няма да ти чета лекция какво добро момче беше и колко лош си станал. На теб ти харесва този живот, на мен — друг. Всеки с вкуса си. Животът ще покаже кой крив, кой прав, кой виновен…
— Именно! Животът ще покаже!
— И от теб не искам да слушам лекции, защото предварително знам какво ще кажеш.
— Само преди две години и аз бях такъв отнесен като вас — каза Байбака и огледа гостите един по един. — Намериха се добри хора, отвориха ми очите!
— За теб са добри, за нас бандити, престъпници, убийци. И един от престъпниците, както ти току-що потвърди, се намира в дома ти. Моля те, Вова, предай ни го с добро.
Известно време Байбака гледа Голованов, после се засмя весело. Гостите бяха сериозни.
— Стига — каза Байбака и изведнъж спря да се смее. — И довиждане.
— Благодаря за банята, за угощението — обади се тихо Голованов, извади от портфейла си сто долара и ги сложи на масата.
— Павка, какво правиш?! — смути се Байбака. — Не ме обиждай.
— Ние не пием на кьорсофра. Надявам се, че ще ни изпратиш?
Четиримата излязоха навън и под погледите на пазачите тръгнаха към портата.
— Вова, със здраве! — сбогува се с домакина майорът и влезе в колата.
— Със здраве — не отговори веднага Байбака.
— Бива ги момчетата — рече пазачът и изгледа волгата. — Смелчаги…
— Не са момчета — отрони Байбака и го измери с поглед от главата до петите. — Те са „вълци“9.