— Ще видим за колко — прекъсна го старецът. — Първо викни хората. Ще ви черпя с вино. Помниш ли моето вино?
— Може ли го забрави човек!
— Ще поседнем, ще поприказваме…
— Настя вкъщи ли е?
— Настя работи. Ще си дойде за обед. Викни ги.
Голованов послушно тръгна към портата.
— Елате да пием вино — смутено каза той, пристъпвайки към приятелите си.
— Май имахме други планове — обади се Филя, но замълча под погледа на командира. — Паша, какво ти е?
— Хайде — подкани ги майорът.
През това време Николай Василиевич беше успял да сложи на масата в градината голяма изпотена кана студено, извадено от мазето вино, ябълки, круши и грозде.
— Добре дошли, момчета! — рече старецът и вдигна чашата си. — А ти, Максимка, наблягай на гроздето!
Като видя момченцето, Филя дълго го разглежда, после премести поглед върху командира.
— Демидич — пошепна, без да се сдържи.
— А?
— Нищо ли не забелязващ?
Демидич се огледа.
— Май че нищо…
— Погледни момченцето!
— Е…
— А сега командира.
— И какво?
— Момчета, какво си шушукате? — попита домакинът.
— По служба, Николай Василиевич! — Филя почука по часовника си.
— Втората чаша, скъпи гости, ще вдигнем за бащата на моя внук, загинал в чужбина.
— Те бяха там — кимна към приятелите си Голованов.
Пиха мълчаливо, изправени край масата.
— Слушай, Филя — изломоти Демидич. — Момчето май прилича на командира, а?
— Ами аз какво казах?
— Командире… — обърна се към майора Демидич.
— Тихо де… — прошепна Филя.
— Какво има?
— А третата чаша, момчета, е за Максим…
— Чакай малко — пусна баса си Демидич. — Командире!
Голованов погледна въпросително младежа.
— Оглеждал ли си се скоро в огледалото?
— Защо, какво има? — попита майорът, като машинално поглади бузите и брадичката си.
— Питам дали е било скоро?
— Стига, Демидич — навъси се Голованов.
Филя бутна силно другаря си в хълбока.
— Гледай го, пък се блъска — усмихна се Демидич и кимна към Филя. — Но аз ще кажа. Не знам какво ще стане, ама ще кажа…
— Не го усуквай — заповяда майорът. — Пак ли за огледалото?
— Командире, погледни по-внимателно детето! За какво ти е огледало? Твоето отражение едно към едно!
— Какви ги дрънкаш? — рече Голованов и пребледня, но погледът му неволно спря на момченцето.
Максим, ококорил бездруго големите си очи, също го гледаше напрегнато.
— Николай Василиевич… — прошепна изведнъж Голованов.
— Да пием, Павеле — отговори старецът след кратка пауза. — За здравето на моя внук Максим Павлович!
— Николай Василиевич… — повтори Голованов. — Истина ли е това?
— Приятелят ти каза: вгледай се! Максим, върви да се поразходиш — обърна се той към детето, а когато то се отдалечи, продължи: — Не знам какво ще каже Настя… Няма да ме похвали дъщеря ми, горда е тя. То се знае. Но аз ще изкарам каквото ми е накипяло на душата. Така ми заръча и покойната ми стопанка…
— Маря Фьодоровна е починала? — попита Голованов.
— Завчера й струвахме четиридесетте. Попитай, казва, Павел, за какво се скараха…
— Но аз писах, обаждах се по телефона. Безполезно — почти простена майорът.
— Тя те уважаваше, Маря Фьодоровна де. Караше се на Настя. Ама какво да правиш? Тя, моята дъщеря, от младини е такава. Обича само веднъж. А жената, царство й небесно, те уважаваше — повтори старецът.
— Филя! — погледна приятеля си Голованов.
— Разбрах, командире!
— Да отида и аз с него? — попита Демидич.
— Стой тук.
Похрупвайки ябълка, Филя закрачи бързо към портичката.
— Казвате, че Настя ще се върне за обяд? — попита Голованов.
— След десетина минути ще дойде.
— Помогнете ми, Николай Василиевич — изведнъж помоли Голованов с такъв жалостив глас, че Демидич спря да дъвче.
— С какво мога да ти помогна, Паша?
— Ами че имам син! И му е дала моето бащино име!
— Бащиното име, както се изисква по закон, е на бащата — рече строго старецът. — Че как иначе?