В Ставропол долетя Потапов. Сега той заемаше много висока длъжност в апарата на президента — отговаряше за връзката със средствата за масова информация. Нито една що-годе сериозна информация не стигаше нито до радиото, нито до телевизията без неговото съгласие.
— Ето, скъпи Николай Михайлович, ние изпълнихме първия етап от нашата задача — отбеляза с удовлетворение Потапов. — Настъпи времето на следващия, много по-сериозен от този.
— Партията на реда ли?
— Сега тя ще се нарича малко по иначе. Руска партия на демокрацията и реда. Как ви звучи?
— Не обичам демократите.
— Лично аз също ги ненавиждам, но трябва да потраем. Всички тези жириновци, гайдаровци, бурбулисовци и жени от сорта на Старовойтова, Памфилова и Хакамада за съжаление имат някакво влияние и трябва да се съобразяваме с него. Тези хора са обречени, сами си надяват примката на шията и навярно изобщо не го разбират, но пак повтарям, необходимо е да се съобразяваме с тях.
— Предполагам, че конгресът на новата партия ще бъде проведен тук? — попита Колесниченко.
Потапов не очакваше подобен въпрос. За бъдещия конгрес знаеха само шестима от най-влиятелните босове на мафията, най-големият банкер в страната и той, Потапов. Значи някой от тези седмината е съобщил на губернатора за предстоящия конгрес. Дали не е самият Кръстник?
— Доволен съм, че получавате информация не само от мен — отвърна Потапов след кратък размисъл. — И много се радвам за новите ви запознанства.
— Никаква информация не съм получавал.
— А защо тогава заговорихте за конгреса?
— Та това е очевидно: създава се партия, трябва да се състои и конгрес — усмихна се Колесниченко. — В противен случай как ще бъде създадена?
— Имате право — отвърна Потапов, но по лицето му се виждаше, че не е повярвал на събеседника си. — Да. Конгресът ще се проведе във вашия край. Мястото ще определим малко по-късно.
— Може би в Кисловодск? Все пак там е бившата резиденция на генералните секретари.
Потапов пак застана нащрек. Много отдавна бе решено конгресът да се проведе именно в двореца на бившите генерални секретари, който после стана резиденция на първия и последен президент на СССР Михаил Горбачов. В обстоятелството, че конгресът на новата партия ще се състои именно там, се влагаше особен смисъл.
— Мястото е удобно — усмихна се Потапов. — Непременно ще предам вашите предложения.
— Ще ви бъда признателен. За кой ден е насрочено откриването?
— Ще ви съобщят. Научих, че пак имате проблем с един от кандидатите… Забравих името му…
— Супрун — усмихна се Колесниченко.
— Ах, да, Супрун! Фьодор Степанович Супрун…
— Не желая смъртта му — заяви твърдо губернаторът.
— Николай Михайлович, не съм казвал нищо подобно…
— Аз казах. И мога да повторя. Не желая.
— Тогава ще изгубите изборите, уважаеми губернаторе — отбеляза Потапов след кратка пауза.
— Това вече си е моя работа! — кипна Колесниченко.
— Грешите. Това е наша обща работа. Няма да ви позволим да изгубите изборите. Супрун е отказал предложената му вила в Италия, огромна сума пари, апартамент в Москва и хубава длъжност. И какво да правим в такъв случай? — Поталов продължи, без да дочака отговор. — Какво става, Николай Михайлович? Само не ми казвайте, че ви е жал за Супрун. Не сте от жалостивите. При това вече ви се е налагало да се сбогувате навеки с бивши приятели, намерили смъртта си с наша помощ.
— Жалостта няма нищо общо — отвърна малко грубо Колесниченко. — Супрун е добър икономист. А аз трябва и да работя с някого!
— А пък Юсин е точно на противоположното мнение относно ръководителските способности на Супрун.