Същата вечер кметът се срещна със секретаря.
— Запознаха ме с вашите проблеми — каза той. — Заминавайте и работете.
— И това е всичко? — попита Головачов.
— А нима е малко? — отговори на въпроса с въпрос Хвостов.
Като научи, че Михаил Юсин ще се кандидатира на изборите, Головачов реши да си опита силите за губернаторския пост: „Всички бандити са се устремили към губернаторското кресло, грехота е аз да не се кандидатирам.“
Когато Супрун изчезна за известно време, решителността му да се яви на изборите се засили. Той не знаеше подробностите около отвличането на Супрун и сега с нетърпение очакваше пристигането му. Главното, което кметът искаше да научи, беше дали Фьодор Степанович не е изменил на принципите си, дали не се е изплашил.
— Павел Андреевич! Имате посетител — изчурулика в телефонната слушалка женски глас.
Отношенията между кмета на града и Супрун бяха доброжелателни, макар Фьодор Степанович да не можеше да понася демокрацията в познатия в Русия вид. Но такава не я приемаше и Головачов, който преди беше заклет демократ. И сега двамата се срещнаха приятелски, дори се прегърнаха.
— Жив ли си! — засмя се Головачов.
— Жив съм!
— Степанич — изведнъж стана сериозен Павел Андреевич. — Цялата сила е в тях, не можеш ги пипна!
След разказа на Супрун Головачов попита:
— Степанич, не размисли ли?
— За кое?
— За изборите.
— Нямам право. Ти знаеш, не съм ходил да събирам подписи, не съм си драл гърлото по митинги, нито съм се бил в гърдите и съм обещавал на всекиму по нещо. Народът сам направи всичко. За мен няма връщане назад.
— Двама души ще стигнат на втори тур. Ти и Колесниченко.
— А защо не Головачов?
— Хората ме познават като демократ, а сега на тях не вярват.
— Ако всичко ставаше с вяра…
— Затова казвам, че ще излезе Колесниченко. Ще купят, наклеветят, измамят или сплашат, но ще направят и нещо добро. У тях е властта, у тях са парите.
— Много грешки направи, Павел Андреевич — обади се Супрун след кратък размисъл.
— Например?
— Ще ти кажа главната, а примери могат да се изброят много.
— Слушам те, Степанич — навъси се Головачов.
— Умът ти не е тук, а в чужбина: Америка, Германия, Франция, само не и в Русия. Оттам са нещастията ти… Забрави ли! Мислиш за Международния валутен фонд! Молите, хленчите, унижавате се. На вас, демократите, ви подхвърлят кокали и вие глождите!
— Степанич, мисля, че за нищо не съм молил по чужбината — обиди се кметът.
— От Центробанк искаш, от премиера, от заместниците, а те искат от чужбина. Пак така излиза. А чужденците дават на кредит. В дълг! А кой ще го връща? Нашите деца и внуците! Какво са парите? Хартийки. А изнасяме дървен материал, руда, газ, нефт, мед, алуминий, злато!
— Кой можеше да предполага, че ще стане така? Нали замисълът беше друг, по-добър — възрази Головачов. — Помниш как дойде на власт президентът. Цялата страна вървеше след него.
— А сега едва събира трийсет процента, я ги има, я не.
— Ще станеш губернатор и ще видиш. Говори се, че в изборните списъци ще има фиктивни гласоподаватели.
— Ако стана, непременно ще проверя.
— А аз ще ти помогна.
— По какъв начин?
— Все някой ще гласува и за мен. Може да са две хиляди гласа, но ще събера.
— Повече ще събереш — усмихна се Супрун. — Но за това е рано, а сега можеш да ми помогнеш, да организираш пряко предаване с мен. И най-добре без събеседник. Тъкмо се разгорещиш, и журналистът те прекъсне — времето на предаването свършило… Ще го направиш ли?