— И ти ли си участвал, Фьодор Степанович!
— А какво можех да направя?!
— И сега ли ще изкореняваш?
— Друг път! Дори лично президентът да ми заповяда!
— Значи си прозрял? Точно това е демокрацията. Още веднъж повтарям, че замисълът беше верен, но го сринаха до дъно. Всички са виновни. Комунисти, патриоти, криминални престъпници, Признати бандити и демократи. И на първо място — демократите. Щом сте взели властта, трябва да я държите, изградете новата структура на обществото и властта. А те проиграха шанса си.
— Павел Андреевич, веднъж срещнах един монах. И чуй какво ми разказа. Русия, казва, е призвана да повтори подвига на Исус Христос за назидание на другите народи. Да живее, проповядва, понася страдания й мъки, а после да се качи на Голгота и да загине като него…
— Не бих искал да загина — усмихна се тъжно Головачов.
— … И да се възроди отново, но вече друга — завърши Супрун.
— Каква?
— Никой не знае, дори монахът.
— Това са глупости! — рязко отвърна кметът. — Не осъждам вярващите, но аз самият не вярвам.
— Може би всички демократи сте безбожници?
— Нищо не мога да кажа за другите.
— Безбожници сте — каза уверено Супрун. — И в това е вашата слабост. Президентът на Америка демократ ли е?
— Естествено.
— А е вярващ. И във всяка страна демократите са вярващи. Не православни наистина, но християни. В храма не се срамуват да се прекръстят. А нашите демократи стоят в храма като истукани. За какво стоиш там, като не се молиш? И излиза, че сте безбожници — комунисти, болшевики!
— Е, Степанич, ти се увлече…
— А за замисъла съм съгласен. С една мъничка поправка. Не го измислихте много навреме всичко това със свободата на словото, боновите книжки, капитализацията и дивите пазарни отношения. Свободата и парите, каквито не са сънували дори американските милиардери, се паднаха на престъпниците, на крадливите чиновници и генерали.
— Но, Степанич, все пак отнякъде трябваше да се започне! — възрази кметът.
— И китайците започнаха. Но умно! — Супрун помълча и махна с ръка. — Сега какво да говорим. Безполезно е.
— Степанич, какво очакваш?
— Народен гняв.
— Пак смърт, кръв, страдания и лагери?
— Може да се размине и без смърт, Павел Андреевич, ако заграбеното ще се върне на народа. Животът ще покаже…
Ресторантът в покрайнините на града, известен като „Далеч от съпругите“, отговаряше на славата си, макар вътре да имаше доста жени. Но ако се съди по отношението на мъжете към тях, това не бяха съпруги, а чужди жени.
— Професионални убийци — констатира Турецки, след като огледа присъстващите. — Тук ли се подвизават?
— Не бих казал — отвърна Глеб Глебович. — Преди тук се събираха богаташи, комарджии, Признатите бандити от нашия край.
— Играчи? На карти, билярд или рулетка?
— И на трите. Сега тук могат да се намерят и наркотици.
На Турецки ресторантът не му хареса и като изпи на бара чаша коняк, тръгна да излиза навън. Около входната врата се озърна и видя ставащи от масата си младежи.
— Игор — обърна се той към Падерин, — я се поинтересувай що за птици са тия?
— На Макеев. Вашата охрана.
— Май не съм молил да ме охраняват.
— Какво да правиш? Заповед.
Не бяха минали и сто метра, когато зад колата, освен хората от ФСС на Макеев се нареди един мерцедес.
— Охрана било, а? — попита Турецки. — Дай газ, Глеб, и спри след два километра.
Глеб натисна педала, но след малко зави рязко надясно и изгаси мотора. Шофьорът на западната кола, в която се возеха момчетата от ФСС, реагира моментално и спря след трийсетина метра, но мерцедесът отмина далеч напред.
— Приближи до охраната — нареди Турецки.
Глеб спря почти плътно до тях. Александър излезе от колата. От аудито веднага изскочи висок мъж.
— Подполковник Богатов — представи се той.
— Не ми харесват хората от мерцедеса — каза Турецки. — Познавате ли ги?
— Докладваха ми, че са от УВР.
— И те ли ме охраняват? — засмя се Александър. — Не е ли прекалено? Подполковник, изяснете случая и ми се обадете. Надявам се, че знаете телефонния номер.