— Александър Борисович, имам друга задача…
— Струва ми се, че хората от мерцедеса са от друга организация. Моля да проверите.
Подполковникът огледа Падерин и другарите му, приближили безшумно следователя, сви рамене и си тръгна.
Момчетата от мерцедеса си знаеха работата. Подполковникът още не беше отворил вратата, а мерцедесът излетя и веднага вдигна висока скорост. Аудито с охраната се понесе след него.
— Едва ли ще ги стигнат — усъмни се Глеб и поклати глава.
— Като не ги стигнат, поне ще се разтъпчат — усмихна се Турецки. — Карай към хотела, Глеб!
— Не ви ли е тежко, Александър Борисович?
— Защо трябва да ми е тежко? — учуди се Турецки.
— Много пиете — отговори малко рязко Глеб.
— Та аз с мезе! — прихна Александър. — Нима наистина е много? А ти не пи ли?
— Изобщо не пия.
Турецки погледна младежа, помълча и каза:
— Прав си, Глеб Глебович. Няма повече.
В хотела ги очакваше изненада. Щом влезе в стаята, намери на масата си бележка. „Пристигнах. Чаках. Заминах за Татарка. Грязнов.“
— Не е изтраяла душата на поета! — засмя се Александър, подавайки бележката на Глеб.
— Но как се е оказала на вашата масичка? — попита Глеб.
— Чувал ли си за Никанор Кожин?
— Не съм.
— Имаше такъв касоразбивач. Един от последните майстори. Ключалки като тази отваряше с нокът.
— А какво общо има Грязнов?
— Ами Грязнов му беше добър приятел. И се понаучи малко.
— С нокът ли е отворил? — усмихна се Глеб.
— В джоба си има всякакви шперцове… Само че защо ли се е запътил за Татарка?
— Чай ли да ви приготвя или кафе? — попита Глеб.
— А какво ще кажеш да поспим?
— Нали искахте да поработите с материалите от следствието — напомни Глеб.
— Дай ги — съгласи се Турецки. — Направи кафе, пък аз ще видя. Нали не си донесъл всички папки?
— Само най-важните.
— Съмнявам се, че си намерил нещо важно — измърмори Турецки. — Важна е била първоначалната експертиза, която е направил Едуард Дроздов. Но сега ще се наложи да изравяме Приходко от гроба.
— Имате отлична памет, Александър Борисович — рече Глеб и видял въпросителния поглед на шефа си, допълни: — Помните името на съдебния лекар?
— Защо да забравя това, което съм длъжен да помня? Върви.
Глеб се върна след десетина минути и видя, че старши следователят прелиства страница след страница, а след няколко минути удари с папката по масата.
— Да теглим чертата, както казва Константин Дмитриевич Меркулов — обади се Турецки и взе чашата с кафето. — Второ денонощие се въртим, време е да направим и някои изводи… Отдавна съм забелязал, че ако господа следователите искат да пратят в девета глуха някое дело, пишат цели томове, в които необходимата информация и доказателства липсват. Както и тук — съвсем ненужни бумаги. Да се спрем на следствието по делото на полковник Приходко. Известни са имената на всички от охраната. И къде са сега? В Чечня. Воюват. Пьотър Ворончук се навоювал…
— Нима тези, които все още са там, не могат да се извикат? Да се изпрати заповед до местните служби?
— Може. Но не съм убеден, че ще пристигнат живи тук. А за какво са ни иначе? Убийствата на професор Василиев и бизнесмена Скачко са извършени професионално. За първото нямаме никаква следа, за която да се хванем. Подобни убийства се разкриват крайно рядко, и то ако помогне господин Случаят. В делото на Скачко не са открити свидетели. По-нататък — възниква въпросът защо са оставени някои следи при убийството на Приходко? Ами все пак е бил полковник от ФСС, успял е да осигури безопасността си, не е било лесно да се докопат до него. Но са стигнали. С помощта на професионалист.
— И какво, ние също ли няма да успеем да решим случаите?
— Не съм казал такова нещо. Има шанс, и то не лош. При нас е Фьодор Степанович Супрун, когото са закарали не в някое мазе, а в крайградската вила на самия губернатор. И ако предположим по каква причина Колесниченко накрая е решил да поговори с него, то делото може да се проясни.
— Накрая ли?
— Мисля, че не са имали намерение да пуснат Супрун жив. Трябва ми поне един от похитителите.
— Смятате, че губернаторът е щял да дойде във вилата?