От протокола за огледа на местопроизшествието е ясно, че на мястото на събитието е намерено въжето, на което е висял пострадалият. Въжето е било завързано на металната решетка на прозореца.
Извод: въпреки наличието на странгулационна бразда, най-вероятно смъртта на Л.С. Гришчук е настъпила поради недостиг на кислород, най-вероятно в резултат от удушаване с ръце.
Щом прочете акта от експертизата, Турецки погледна седналия срещу него Дроздов.
— Благодаря, Едуард Николаевич — рече той.
— Свободен ли съм? — попита Дроздов.
— Да.
— Довиждане.
— Така — поклати глава Турецки, когато вратата се затвори след Дроздов. — А ти казваш…
— Нищо не съм казал, Александър Борисович!
— Това вече е обективен документ — потупа по листа следователят. — Страхува се, но си върши работата. Браво на него!
— Не се страхува за себе си. Има две дечица, млада жена…
— Едва ли ще ги закачат. Скоро няма да им е до него.
— На кого по-конкретно, Александър Борисович?
— Не бързай. Както казва Меркулов, не тичай като теле пред майка си! Е, да извикаме ли и тримата?
— Следователят Симонян, който води делото, вече е разпитал всеки от тях. Ето протоколите. Заповядайте.
— Викай ги.
В стаята влязоха старши лейтенант и двама сержанти.
— Сядайте — покани ги Турецки и кимна към столовете.
— Вече разговаряха с нас — усмихна се старши лейтенантът.
— Знам. Следователят от градска прокуратура Симонян.
— Не само той.
— И началството ли успя?
— Че как иначе! Нали затова е началство. Трябва навсякъде да успее.
— И кой, ако не е тайна?
— Шефът. Подполковник Сизов.
— И какво искаше?
Старши лейтенантът погледна сержантите, забеляза сдържаните им усмивка и отговори:
— Вие лично поговорете с него.
— Непременно. Но се досещам за какво може да говори началството, когато го очакват големи неприятности… Как така го изпуснахте, момчета?
— Кой можеше да знае, че ще си метне въжето? Гледахме. Уж беше спокоен.
— Не той си го е метнал — след кратко мълчание каза Александър. — Удушили са го.
— Това е нещо ново — обади се един от сержантите, оглеждайки другарите си.
— Нима? — не повярва Турецки. — Пък аз си мислех, че ще ме подсетите кой е обесил Льоня Гришчук. Глеб Глебович, подай ми протоколите от разпита на нашите гости — обърна се той към стажанта. — Кой от вас е Анатолий Трофимович Канюка?
— Аз — отговори сержантът, който се беше обадил.
— Тежко ви, сержант — поклати глава следователят и се вгледа внимателно в милиционера. — Ако се съди по показанията, вашите другари имат алиби. По заповед на подполковник Сизов са напуснали следствения арест, а ти си останал! И убийството е станало тъкмо в твоето дежурство, между пет и шест сутринта. Според показанията ти в килията на арестувания не е влизал никой. Изводът е един. Да ти го кажа ли, или сам ще се сетиш?
— Виждали ли сте Гришчук? — попита Канюка.
— Е, и?
— Та той е висок към един и деветдесет! А аз? Нали виждате. Нима сам мога да го удуша!?
— Да съм казал, че си бил сам?
— Никой не е влизал в помещението — каза Канюка.
— Ще проверим. — Турецки се обърна към колегите на Канюка. — Ама и вас си ви бива! Щом сте чули гласа на шефа и — хайде! А по това време подполковник Сизов е спал праведен сън.
— Нали ви казвам, че ни извика — отговори от името на всички старши лейтенантът. — Сигурен съм, че това беше неговият глас!
— Не аз, а подполковник Сизов твърди, че е спал. Впрочем възможно е да е било така. Може в Ставропол да си имате имитатори като Михаил Евдокимов или Генадий Хазанов…
— Не са от такава класа, но има специалисти по имитиране на гласове — съгласи се офицерът. — За това не съм се сетил.
— Там е тя. Имитаторът трябва добре да е познавал гласа на подполковника. Макар да е голям началник, все пак не е Горбачов. Трябва да се търси сред служителите на управлението.
— Капитан Степаненко! Той имитира чудесно! Но да е бил Степаненко… Просто не може да бъде.