— Не знам как е на онзи свят, но на този може всичко — рече назидателно Турецки, огледа тримата и се усмихна. — Момчета, не знам защо, но ви вярвам. Сигурно по интуиция… Но човекът е мъртъв! Сержант Канюка, не си видял нищо, така ли?
— Нищо.
— Да погледнем по друг начин — реши Турецки. — Колко души имаше в следствения арест?
— Седемнайсет — отговори старши лейтенантът. — Списъкът с имената е в дневника на дежурния.
— И кога са ги докарали?
— Някои преди Гришчук, повечето след него, през нощта.
— Не са ли множко за временен арест?
— Имали сме и повече.
— Не достигат места в затвора?
— Не е там работата. Тук докарват задържаните от служителите на краевото управление.
— Значи вашите арестанти са от по-висша класа? — усмихна се следователят.
— Точно така. И попадат тук за по-сериозни провинения.
— За първи път чувам за такова нововъведение — учуди се Турецки. — Във всички градове откарват престъпниците в предварителния арест на най-близкото районно отделение на милицията, а при вас — направо в краевото управление. И кой нареди?
— Отдавна е така.
— Добре, отишли сте на улица „Казашка“. Пусто. Тишина. Поне позвънихте ли на подполковник Сизов?
— Как иначе!
— Веднага ли се обади?
— А, не. Наложи се да почакаме.
— И той какво ви каза?
— Напсува ни.
— Колко време ви отне всичко това?
— Към четирийсет минути.
— И точно между пет и шест?
— Тъй вярно.
— Сержант, спомни ли си нещо друго? — Турецки погледна Канюка.
— Мисля, че казах всичко…
— Мислиш или наистина е така?
— Ходих в тоалетната.
— Да нямаш запек? — попита сериозно Турецки.
— Е, хайде сега… По войнишки — усмихна се сержантът. — Раз-два и готово!
— Значи остави поста си?
— Само за две минути! И после дойде нарядът. Момчетата са все свои.
— И кого докараха?
— Нощна пеперуда. Пребили я, ограбили я…
— Прие ли „пеперудата“?
— Приех я, оформих документите, настаних я и заключих.
— Като каза „заключих“. Къде бяха ключовете от килиите, когато хукна към тоалетната?
— Където трябва, на колана.
— На твоя ли?
— Ами на чий? — пак се подсмихна Канюка.
— Килиите не могат ли да се отварят отвътре?
— Изключено.
— И всичките бяха заключени?
Канюка погледна въпросително втория сержант.
— Заключени — потвърди той. — Проверих.
— Кога?
— Горе-долу час преди да се обади подполковникът.
— И ключовете висяха на колана ти, така ли?
— Да — кимна вторият сержант.
— Зимовец. Василий Прокофиевич — прочете Турецки, като погледна документите. — И каква беше причината за проверката?
— В дванайста вдигаха шум.
— Не можеха да изтраят?
— Тъй вярно. И всичките изведнъж — усмихна се Зимовец.
— Извеждахме ги по един — притече се на помощ старши лейтенантът.
— Що за хора бяха тия в дванайста?
— Криминални.
— Колко?
— Трима.
— След Гришчук ли ги докараха?
— Не помня точно, но в дневника пише.
— Какво излиза, момчета — усмихна се Турецки. — Не е възможно да се отворят вратите отвътре, ключовете са на колана на сержанта, а някой влязъл в единичната килия и удушил Гришчук!
— Може да се е обесил сам? — предположи Канюка.
— Така… тогава някой от вас му е подарил коприненото въже… Или не сте го обискирали?
— Всичко беше направено по правилата — увери старши лейтенантът.
— Следователят Симонян вече ви е разпитал. Забраниха ви да напускате града, нали? — попита след кратко мълчание Александър.
— Да — отговори старши лейтенантът от името на всички.
— Почивайте — освободи заподозрените Турецки.
— Александър Борисович, интуицията не ви подведе — заяви ехидно Глеб, загледан замислено в старши следователя.
— За старши лейтенанта и Канюка не, но за сержант Зимовец… Не знам. Според теб какво може да се случи по време на проверката на килиите и извеждането на апашите до тоалетната?