— Какво разбира от икономика вашият Юсин! — пак изпусна нервите си Колесниченко.
— Нашият Юсин — поправи го Потапов.
— Трябва да поговоря със Супрун на четири очи.
— Че кой може да ви забрани? Поговорете.
— Отлично знам правата си, Юрий Андреевич — малко сухо отвърна губернаторът.
— Разбрах ви. Искате да поговорите със съперника си в условия, при които той ще е принуден да даде конкретен отговор.
— Правилно сте разбрали.
— Условията ще бъдат създадени.
— Благодаря.
— Вижте какво, Николай Михайлович — започна меко Потапов. — Виждам, че сте изморен. Но потърпете. Остана съвсем малко.
— Щом веднъж сме започнали… — усмихна се Колесниченко. — А за мен не се безпокойте. При мен всичко е наред.
Николай Михайлович допуши цигарата си и се отмести от прозореца.
— В леглото! — заповяда си той, легна и затвори очи.
3.
Супрун седеше на дивана и масажираше с пръсти слепоочията си.
— Много спиш, шефе! — чу весел глас, вдигна глава и видя младежа, който вчера седеше до него в колата.
— Какво ми бихте, мръсници? — изсумтя Супрун.
— Приспивателно!
— Как се казваш?
— Митя.
— Личи си.
— Какво си личи? — озъби се момчето. — Дмитрий се казвам.
— Не, моето момче. Ти си Митя!
— Ами ти кой си, Пушкин ли?
— Какво общо има тук Пушкин?
— Говориш в рими.
— Личи си — ти си. Тук е само за рими. Главата ми се цепи, Митя. Наркотици имаше ли?
— Истината казвам — приспивателно. Ако седеше мирно, всичко щеше да е тип-топ. А ти започна да буйстваш.
— Виж ги ти, типовете, натовариха ме като разбойник, с вързани очи!
— По-внимателно за типовете — навъси се Митя. — Мога и да се обидя.
— И какво тогава?
— Ще видиш какво…
— Хубаво. Като е приспивателно, приспивателно да е… Ами защо ме боли главата?
— Наложи се да те усмиряваме с удар по главата! За малко да ми разтегнеш сухожилието на ръката!
— Не помня…
— След две чаши какво ще помниш…
— Какви чаши?
— Водни!
Супрун си спомни, че насред път поиска да пие и му наляха.
— За първата си спомних — усмихна се той.
— Първата чашка — като кол, втората — като сокол, а останалите — като дребни пилци! — пак се засмя момчето. — Искаш ли да си оправиш главата?
— Няма да е зле…
— Какво искаш? Вино, водка, коняк?
— Клин клина избива! Така казват хората. Налей ми водка.
— Ще ядеш ли? — попита Митя, отваряйки хладилника.
— Няма ли да ме отровиш? — уж се пошегува Супрун.
— Не ми е заповядано.
— Ами ако ти заповядат?
— Ти пий и вземай мезе — рече младежът и сложи на масата чиния със салам и пушени филета.
— Благодаря. А ти?
— На работа не пия.
— Гледай каква дисциплина!
— Какво толкова! На нас не ни бавят заплатите! Не като на другите… като на летците!
— На кои летци?
— Ами ония, дето летят със скорост три пъти по-голяма от звуковата. Нали ги даваха по телевизията. Хванали се докери на пазара да изкарат нещо! Летци! Висш пилотаж! Къде е така, в коя друга държава?! Та те карат самолети! Носят бомби под крилата!
— И какво от това?
— Аз щях да излетя и след това да ги пусна!
— Къде?
— Ако щеш върху Кремъл, ако щеш на Завидово, ако щеш в Барвиха! Там, където са се окопали ония дръвници!
— Какви дръвници?
— Дето не дават заплатите на летците!
— Митя, ти си бил патриот! — учудено изрече Супрун.
— А ти за какъв ме мислеше? Разбира се, че съм патриот!
— Патриотите, Митя, служат на други места. Ти си малка пешка в голямата игра, на жаргона на престъпниците това се казва „шестак“, съучастник.
— Обиждаш, началство…
— Истина ти казвам. Какъв патриот си ти, по дяволите?! Я си помисли. За кого работиш? За мафията. А тя, Митя, рано или късно изчезва.
— Грешиш, началство. Ние работим против мафията.
— А така! — искрено се учуди Супрун. — Ето например, арестувахте ме. Като ти заповядат, ще ме разстреляш.
— Без да му мисля!
— Но нима аз съм мафиот?!