— Зависи какви са…
— Говори, Глеб, говори. Слушам те.
— А, нищо, мисля си разни глупости — каза след малко Глеб.
— Взели са ключа от колана?
— Тъй вярно — смути се Глеб. — Но това са глупости.
— Ако са били майстори, може и скалпа да ти вземат — и няма да забележиш… Защо са го удушили? Не са го застреляли, нито намушкали, а удушили?
— Изглежда, заповедта е била такава.
— Вярно, Глеб Глебович. Сече ти пипето… И тези, които са поръчали убийството, са постигнали целта си. Половината от задържаните са освободени.
— Все пак смятате, че убиецът е сред арестантите?
— Сто процента.
— Но кой го е пуснал от килията?
— С този въпрос ще се заемеш ти. Разбирам, работата е трудна, тъкмо за такъв умен следовател като теб. Заподозрените са няколко. Тримата дежурни, нарядът, пристигнал рано сутринта, седемнадесетте арестувани, имената ще вземеш от дневника…
— Подполковник Сизов — напомни Глеб, като видя, че Турецки се замисли.
— С подполковника ще се заема аз. Върви и работи, Глеб Глебович.
— Александър Борисович, смятате ли, че подписката да не напускат града е достатъчна мярка за тия тримата?
— А ти какво предлагаш?
— Да ги задържим за четирийсет и осем часа, законът разрешава. Вече изгубихме Гришчук, може да изгубим и други — каза Глеб.
— Смяташ подписката за недостатъчна мярка… Намери безспорни доказателства и ги арестувай.
— Да приложа мярка за неотклонение задържане под стража.
Турецки погледна стажанта и се засмя тъжно.
— Прав си. Задръж ги. Аз съм при Маркуша.
Този път генерал Маркуша беше сдържан и сериозен.
— Разговарях със Сизов — отговори началникът на краевото УВР на въпроса на Турецки за подполковника. — И си направих изводите.
— Какви? — възприе официалния тон на събеседника си следователят.
— Познавам подполковник Сизов като честен работник. А със служителите си ще се оправя.
— С тях вече се занимават хора от моята група.
— И вашият стажант ли? — усмихна се Маркуша.
— И той. Заел се е с подготвителната работа. За мен, естествено.
— От все сърце желая успех.
— Благодаря. След като се дипломира, ще го оставя в моята група — отговори Турецки, сякаш не забелязал сарказма в гласа на генерала.
— Пожелах успех лично на вас, Александър Борисович.
— Струва ми се, че моите успехи ще станат и ваши — поясни Александър след кратка пауза.
— Но нали не искате аз и моите хора да участваме в разследването!
— Вашите служители пречат на следствието. Нещо повече, сами извършват престъпления.
— Това вече намирисва на обвинение.
— Както искате го възприемайте.
— Александър Борисович, интересува ме как вашите момчета успяха да хванат Ястреба?
— Просто си разбират от работата. Всичко хубаво, Роман Валентинович.
— Всичко хубаво…
А в Татарка назряваха събития, които сериозно разтревожиха Виктор Байбаков. Слухът за убийството на Ястреба достигна до неговите хора още същата сутрин, но това бе само слух, на който и той самият не повярва. Но изпратените в Ставропол се върнаха и слухът стана истина. Единият от тях дори видял трупа. Първата мисъл на Байбака бе да позвъни на Кръстника, започна бавно да набира номера му, но размисли и се отказа. Седя дълго, чудеше се какво да прави, отиде до прозореца. Беше слънчев и ясен ден. На зелената полянка, разперил опашка, се разхождаше паунът, който Байбака докара наскоро от Южна Америка: ходи там да види хора и те да го видят. Телевизорът в стаята работеше. Имаше предаване за някакво провинциално градче, в което била затворена единствената фабрика, давала прехраната на целия район. И сега в градчето настанал глад, който според журналиста можел да се сравнява само с глада през трийсетте години в Поволжието. Петгодишно момче върви по улиците и проси от минувачите пари за хляб. Лекар преглежда изпосталели деца. И ковчези, ковчези, ковчези, набързо сковани в някаква барака. Тази барака, пак по думите на журналиста, е единственото място, където може поне нещо да се изкара.
— Паунът — измърмори Байбака.
На вратата се почука и влезе отговорникът на охраната.
— Владимире, напускам те — каза той.