— Кой е той?
— Господин Брак.
— Навремето беше в петорката най-добри играчи в света. Прекрасен учител, а ако сте овладели коронния му номер, ще се наложи да искам реванш.
— Да ги нямаме такива! — възпротиви се Станислав Станиславович. — Никакви реванши!
— Съгласен съм.
— Идваш ли с нас? — погледна Соня бъдещият председател на РДПР.
— По-добре да остана с Александър Борисович — отвърна жената. — Не всеки ден можеш да общуваш със следовател от Главна прокуратура.
— Да пийнем по нещо? — предложи Турецки, като проследи с поглед отдалечаващите се Акимов и Кроткия.
— С удоволствие!
— Вино, водка?
— Предпочитам силните напитки.
— По този въпрос, София Андреевна, напълно съм съгласен с вас! — отвърна Александър, като откровено се взираше в жената.
— А вие сте женкар, Александър Борисович — рече жената и вдигна чашата си.
— Много ли ми личи?
— И то не просто женкар, а страхотен женкар! — Соня показа белите си зъбки. — За какво се замислихте?
— Сетих се, че една много добра моя позната говореше точно като вас…
— Е, всяка опитна жена ще ви каже същото.
— За такава ли се смятате?
— Не задавайте глупави въпроси, та вие ме разконспирирахте от пръв поглед.
— От пръв поглед разбрах, че сте самото очарование!
— Не говоря за това — отговори усмихната Соня, но в очите й се появи насмешка.
— Нищо друго не ми е минало през ума.
— Дали? — не повярва тя. — Та вие сте следовател!
— Старши при това! — вдигна показалец нагоре Александър. — Както благоволихте да забележите.
— Именно. Не може да не сте си помислили нещо за мен.
— Помислих си. И то моментално.
— Самото очарование? — въпросително се усмихна Соня.
— Тъй вярно, както казва младият ми помощник, бивш сержант от морската пехота.
— Вярвам ви — съгласи се жената. — Мъжете си падат по мен. Но едва ли сте мислили единствено за това.
Турецки въздъхна тежко:
— Досещам се, скъпа София Андреевна, какво се опитвате да изкопчите от мен. И щом толкова много настоявате, ще ви го кажа.
— Слушам ви внимателно…
— Опитвате се да докажете, че докато хапвахме, съм се опитвал да гадая що за човек сте, за кого работите, на кого докладвате… Бог ми е свидетел, че нямаше нищо подобно! И откровено казано, никак не ме интересува. Отлично разбирам, че жена като вас не може просто ей така да седи с човек, на когото са заложили най-важните хора в страната. Друго ме учуди…
— Какво?
— Акимов винаги ли е така приказлив?
— Не, понякога се увлича.
— И вие всеки път слушате глупостите му?
— Да не искате да му запуша устата. — Соня погледна сериозно Турецки. — Но мисля, че по отношение на глупостите грешите.
— Може — съгласи се Александър. — Вие знаете по-добре от мен.
— Всички старши следователи в Главна прокуратура ли са такива сухари? — усмихна се Соня. — Говореха ви изключително важни неща, а вие — „дрънка глупости“…
— Просто не чух нищо ново. Прочетете устава на партията и ще се убедите. Бърборковци.
— Уважавате ли мнението на Алексей Петрович?
— Разбира се!
— Ако се съди по думите му, той се отнася много сериозно към речта на бъдещия председател на партията…
— Е, той е по-умен от мен — усмихна се Турецки.
— Защото е бивш полковник от КГБ — поясни Соня.
— Нима? — попита Александър. — За първи път чувам. Познавах майор Кротов…
— Каква е разликата? Майор, полковник…
— Голяма — стана сериозен Александър. — Особено в редовете на славните ни чекисти… А вие откъде знаете, че Алексей Петрович е майор от КГБ?
— Чували ли сте за режисьора Татаринцев?
— Не само съм чувал, но и го познавам добре. Навремето често идваше в Главна прокуратура, отбиваше се и в моя кабинет.
— Щом погледна господин Кротов, и веднага го разкри.
— „Старши следовател“, „разкри“… Да не сте от подземния свят, София Андреевна? — усмихна се тъжно Турецки.
— Приличам ли?
— Сонечка, ти трябва да раждаш, да възпитаваш дечица, а не да висиш по кръчмите с разни дърти пръчове — изведнъж се озлоби Саша.