Изведнъж чух шума на мотор на приближаваща кола.
Отново сграбчих конусите и ги наредих колкото се може по-бързо. Два от тях се изплъзнаха от ръцете ми и се търкулнаха в канавката. Задъхан се затичах зад тях. Спънах се в някакъв камък в тъмнината и се строполих на земята, бързо се изправих, лицето ми бе потънало в прах, а по дланта ми се стичаше кръв. Колата бе по-близко сега, скоро щеше да се появи над последното изкачване преди кръстовището на отбивката и в снопа, хвърлян от дългите фарове, шофьорът щеше да види как един мъж по джинси и фланелка се опитва да замени пътните конуси, а колата му бе парирана там, където превозното средство, което не принадлежи към Пътното управление на щата Невада, няма право да се намира. Сложих бързо последния конус на място и се затичах към знака. Дръпнах го прекалено силно. Той се заклати и за малко да падне.
Когато фаровете на приближаващата кола се появиха над стръмнината на изток, изведнъж се убедих, че колата е на Пътната полиция на щата Невада.
Знакът бе поставен на мястото му или поне почти де него. Затичах се до колата, влязох в нея и се отправих де следващата стръмнина. Точно когато я изместих, видян фаровете да осветяват стръмнината зад мен.
Дали ме бе видял в тъмното, как стоя на едно място, където нямам никаква работа, с изгасени светлини?
Мисля, че не ме видя. Облегнах се на седалката със затворени очи и чаках сърцето ми да се успокои. Най-накрая, когато шумът от колата, която подскачаше и едва си пробиваше път напред по отбивката заглъхна, аз се поуспокоих.
Тук бях в безопасност зад отбивката.
Беше време да се залавям с работа.
След изкачването пътят се спускаше надолу и следваше дълго, равно пространство. Две трети от пътя от този равен участък просто преставаха да съществуват — бяха заменени от купчини кал и широко и дълго петно от натрошен чакъл.
Щяха ли да видят това и да спрат? Да заобиколят? Или щяха да продължат пътя си, уверени, че сигурно това е правилният път, тъй като не си видели никакви знаци за отбивка?
Бе прекалено късно, за да се безпокоя за това сега.
Избрах място на около двадесетина метра в равния участък, но на около триста метра от мястото, където пътят свършваше. Отбих встрани, заобиколих, отидох зад камионетката и отворих задните врати. Извадих, две дъски и спуснах по тях цялото оборудване. След това останах на мястото си и се загледах в студените пустинни звезди.
— Сега е нашият ред, Елизабет — прошепнах им аз. Сякаш една студена длан погали врата ми.
Компресорът вдигаше шум до Бога, а пневматичният чук бе още по-шумен, но нямаше как — можех само да се надявам, че ще успя да привърша първия етап от работата си преди полунощ. Ако ми се наложеше да продължа и след това, щях да имам сериозни проблеми, тъй като разполагах със съвсем ограничени количества бензин за компресора.
Няма значение. Не мисли за това, кой би могъл да чуе и да се зачуди какъв глупак ще пуска пневматичен чук в полунощ, помисли си за Долан. Помисли си за сивата лимузина.
Мисли си за дъгата на падане.
Най-напред си отбелязах размерите на гроба с бял тебешир, като използвах рулетката от комплекта инструменти и спазвах цифрите, които ми бе предоставил моят приятел — математикът. Когато свърших, в мрака блестеше един неправилен правоъгълник, метър и петдесет на дванадесет метра. В близкия край той се разширяваше. Тъмнината в този край не приличаше толкова на фунията, която бе начертал първоначално моят приятел математикът. В мрака това разширение изглеждаше като зейнала уста на края на дълъг и прав гръклян. За да те изям по-добре, мила, помислих си и се засмях в тъмнината.
Начертах още двадесет линии по правоъгълника, в интервал от шестдесет сантиметра. Най-накрая начертах една единствена вертикална линия по средата, като по този начин разделих правоъгълника на четиридесет и два неправилни квадрата, всеки от тях шестдесет на седемдесет и пет сантиметра. Четиридесет и третия сегмент бе с формата на лопата и с него завършваше моята фуния.
След това навих ръкави, включих компресора и се върнах, за да направя невъзможното.
Работата тръгна по-бързо, отколкото имах основание да се надявам, но не толкова бързо, колкото си бях позволил да мечтая — но изобщо възможно ли е това? Щеше да ми бъде по-лесно, ако можех да използващ тежкото оборудване, но това щеше да стане по-късно. Най-напред трябваше да изроня горния слой настилка. Не можах да свърша до полунощ, не свърших и до три часа сутринта, когато бензинът на компресора свърши. Очаквах, че подобно нещо може да се случи и бях взел маркуч за бензиновия резервоар на камионетката. Успях да отворя капачката на резервоара, но когато ме лъхна миризмата на бензин, просто завъртях обратно капачката и се отпуснах на гръб в камионетката.