Тази вечер повече нямах сили. Не можех да продължа. Въпреки, че носех работни ръкавици, ръцете ми бяха покрити с големи мазоли, някои от които вече се бяха пукнали. Сякаш цялото ми тяло вибрираше от равномерното, мъчително биене на пневматичния чук и ръцете ми бяха като обезумял вибриращ камертон. Болеше ме главата. Зъбите ме боляха. Гърбът ми ме измъчваше, гръбначният ми стълб сякаш бе пълен с разтрошено стъкло.
Бях свършил с двадесет и осем квадрата. Двадесет и осем. Оставаха четиринадесет. И това бе само началото.
Никога, мислех си аз. Не е възможно. Никой не може да го направи.
Отново почувствах студената ръка.
Да, скъпи. Да.
Звъненето в ушите ми отслабна малко, от време на време чувах приближаващ мотор, който след това заглъхваше, когато колите се отклоняваха встрани, за да поемат по отбивката, която Пътното управление бе направило за заобикаляне на участъка в ремонт.
Утре бе събота… извинявайте, днес. Днес бе събота. Долан щеше да дойде в неделя. Нямаше време.
Да, скъпи.
Моята любима бе накъсана на парчета, поради това, че каза истината на полицията за това, което бе видяла, за това, че не се поддаде на опитите за сплашване, за това, че прояви смелост, а Долан продължаваше да се разкарва в кадилака си и да пие двадесетгодишно уиски, а златният му Ролекс блестеше на китката му.
Ще опитам, помислих си и след това заспах дълбоко, без нищо да ми се присъни, сякаш бях умрял.
Събудих се с изгряването на слънцето, което започна да напича още в осем часа и ми блестеше в очите. Изправих се и изстенах, пулсиращите ми ръце веднага се залепиха за кръста. Да работя? Да отрежа още четиринадесет парчета асфалт? Аз не можех дори да ходя.
Но въпреки това успях да стана и да тръгна.
Движех се като изнемощял старец, който отива да изиграе една табла, добрах се до жабката и я отворих. Бях оставил опаковка аспирин, в случай че се почувствам зле на следващия ден.
Откъде си бях въобразил, че съм в добра форма? Наистина ли съм си го помислил?
Добре, забавна история, нали?
Глътнах четири аспирина, почаках петнадесет минути, за да се разтворят в стомаха ми и след това изгълтах за закуска малко сушени плодове и студени кифлички.
Погледнах към компресора и пневматичния чук, които ме очакваха. Жълтата повърхност на компресора вече блестеше на сутрешното слънце. От двете страни на изрязания правоъгълник бяха подредени внимателно изрязани квадрати асфалт.
Не исках да отида там и да се залавям за работа с пневматичния чук. Помислих си как Харви Блокър казваше: Никога няма да станеш достатъчно силен, готин. Някои хора и растения могат да издържат на слънце. Други повяхват, изсъхват и умират… Защо се товариш тази работа, бе мой човек?
— Тя бе разкъсана на парчета — изстенах аз. — Обичах я, а те я направиха на парчета.
Такъв вик на стадиона никога нямаше да замени „Хайде мечките“ или „Спукайте им гьона, рогове“, но мен ме изправи на крака. Изсмуках с помпата бензин от резервоара на камионетката, като едва изтраях вкуса и миризмата му, и с нечовешки усилия успях да не повърна сутрешната закуска. Помислих си за момент какво ли ще правя, ако шофьорите на пътните машини са решили да изпомпят нафтата от машините си, преди да се приберат у дома за този дълъг уикенд и бързо отхвърлих тази мисъл о съзнанието. Нямаше смисъл да се тревожа за неща, които бяха извън контрола ми. Все повече се чувствах като човек който е скочил от Б-52 с чадър в ръка вместо парашут на гърба.
Занесох тубата с бензин до компресора и го налях в резервоара му. Трябваше с лявата си ръка да стискам пръстите на дясната около дръжката на ремъка за запалване на компресора. Когато дръпнах, пукнаха се още мазоли и когато компресорът започна работата си, видях как от ръката ми се стича гной.
Никога няма да мога да го направя.
Моля те, скъпи.
Отидох до пневматичния чук и отново започнах.
Първият час бе най-тежкият, от постоянния трясък на пневматичния чук в съчетание с аспирина се вцепених целия — ръцете ми, гърба, главата. До единадесет отрязах и последния блок асфалт. Време беше да си припомня това което Тинкър ме бе научил за подкарването на пътните машини.