Беше кадилак, но не бе син, а масленозелен.
Последваха най-мъчителните тридесет секунди от живота ми: тридесет секунди, които сякаш продължиха тридесет години. Част от мен веднага реши незабавно и окончателно, че Долан е решил да замени стария си кадилак с нов. Разбира се, че го бе правил и друг път и въпреки че никога досега не се бе спирал на зелен, нямаше основателна причина да не го направи сега.
Другата половина яростно твърдеше, че кадилаците са често срещани по магистралите и второстепенните пътища между Вегас и Лос Анджелис и шансовете зелената лимузина, която се приближаваше към мен да бъде кадилакът на Долан, бяха сто към едно. Пот се стичаше в очите ми, замъгляваше погледа ми и оставих бинокъла. Той нямаше да ми помогне да разреша този проблем. По времето, когато ще бъда в състояние да видя пасажерите, ще бъде прекалено късно.
Сега вече е прекалено късно! Тичай долу и веднага разкарай знака за отбивната! Ще го изпуснеш.
Нека ти кажа какво ще хванеш в своя капан, ако скриеш знака сега: двама заможни старци, които отиват в Лос Анджелис да видят децата си и да заведат внуците си до Дисниленд.
Направи го! Той е! Това е единственият шанс, който ще се открие пред тебе.
Точно така. Последен шанс. Затова не го проваляй, като хванеш в капана си невинни хора!
Долан е!
Не е!
— Я престани — изстенах аз и се хванах за главата. — Престани, престани, престани.
Сега вече чувах мотора на колата.
Долан.
Старците.
Дамата.
Тигърът.
Долан.
Старците.
— Елизабет, помогни ми! — изкрещях отчаяно аз.
Скъпи, този тип никога не е притежавал зелен кадилак в живота си. И никога няма да притежава. Разбира се, че не е той.
Болката в главата ми се проясни. Успях да се изправя на крака и да вдигна палец.
Не бяха нито старци, нито Долан. Изглежда дванадесет вегаски проститутки бяха успели да се напъхат в тази кола, заедно с един стар плейбой, който носеше най-голямата каубойска шапка и най-тъмното джинсово яке, което бях виждал някога. Една от проститутките се изсмя и ми махна свойски с ръка „да не си мръднал, мой човек?“ и стоповете на зеления кадилак се скриха зад отбивката.
Бавно, чувствах се изцяло опустошен, вдигнах отново бинокъла.
И видях как той се приближава.
Нямаше начин да пропусна този кадилак, когато той се появи зад завоя на далечния край на участъка на пътя, който държах под контрол — той бе сив като небето над нас, но се открояваше изненадващо ясно срещу тъмните кафяви възвишения на изток.
Това бе той — Долан. Дългите мигове на съмнения и нерешителност ми изглеждаха толкова далечни и глупави след един миг. Това бе Долан и нямаше нужда да видя сивия кадилак, за да го разбера.
Не зная дали той би могъл да ме помирише, но аз можех да го помириша.
Като знаех, че той идва насам ми бе много по-леко да повдигна изморените ми нозе и да се затичам.
Върнах се до големия знак ОТБИВКА и го захвърлих с лицевата част надолу в канавката. Хвърлих парче брезент с пясъчен цвят върху него, след това разхвърлих пясък върху стълбовете, които го крепяха. Цялостният ефект не бе толкова добър както при фалшивия участък на пътя, но мислех, че ще свърши работа.
След това се затичах към второто възвишение, където бях оставил камионетката, която бе още една част от цялостната картина — превозно средство, временно зарязано от собственика, който бе отишъл нанякъде или да вземе нова гума или да поправи някоя стара.
Влязох в колата и се проснах върху седалката, сърцето ми биеше до спукване.
Отново имах чувството, че времето е спряло. Лежах и чаках да чуя звука на мотора, а той не идваше и не идваше.
Те са решили да завият. Той е подушил какво става в последния момент… или нещо му се е сторило подозрително, или на него или на някой от хората му… и те са свили встрани.
Лежах на седалката, гърбът ми пулсираше на дълги, бавни вълни, очите ми бяха плътно затворени, сякаш това щеше да ми помогне да чувам по-добре.
Това не бе ли мотор?
Не — само вятърът, сега духаше достатъчно силно, за да натрупа пясък върху едната страна на камионетката.
Няма да дойде. Свили са встрани или са се върнали назад.
Това бе само вятърът.
Завили са встрани или са обърнали обр…
Не, това не бе само вятърът. Това бе мотор, звукът му ставаше все по-силен и няколко секунди по-късно — един автомобил — един-единствен автомобил профуча край мене.
Изправих се и впих ръце във волана — трябваше да сграбча нещо и погледнах през предното стъкло, очите ми щяха да излетят от орбитите си, а зъбите ми здраво стискаха езика.