Сивият кадилак се понесе надолу по пътя към равния участък, със скорост осемдесет километра или малко повече. Стоповете никога не светнаха. До края те не разбраха какво става. Нищо не видяха, въобще нямаха и най-малка представа.
Това, което се случи, бе следното: изведнъж кадилакът сякаш започна да се движи през пътя вместо по него. Илюзията бе толкова убедителна, че за миг почувствах пълно объркване и световъртеж, въпреки че аз бях този, който бе създал тази илюзия. Кадилакът на Долан първоначално затъна до тасовете и след това до вратите. Хрумна ми странна мисъл: ако Дженерал Моторс произвежда луксозни подводници, те ще се потапят точно така във водата.
Чувах как подпорите, поддържащи брезента се чупят една след друга под колата с едва доловим трясък. Чувах как брезентът се разкъсва и раздира.
Всичко това се случи само за три секунди, но това бяха трите секунди, които ще помня през целия си живот. Имам спомен как кадилакът продължаваше да се движи стремително напред, и се виждаше само покривът му и най-горните няколко сантиметра от поляризираните му цветни стъкла и след това последва голям грохот и шумът на строшени стъкла и смачкан метал. Голям облак прах се вдигна във въздуха и вятърът го разпръсна.
Исках да отида там — веднага исках да сляза долу да видя какво става, но първо трябваше да сложа знаците за отбивка на пътя. Не исках да ме прекъсват.
Слязох от камионетката, отидох в задната й част и извадих гумата. Сложих я на мястото и затегнах шестте болта колкото може по-бързо, като използвах само собствените си пръсти. Щях да ги натегна по-късно, междувременно исках само да върна камионетката на мястото, където отбивката се отклоняваше от магистрала 71.
Освободих колата от крика и бързо се затичах на куц крак към кабината на колата. Спрях се за момент и се заслушах с наведена глава.
Чух вятъра.
И от дългата правоъгълна дупка на пътя чух как някой крещи… или може би пищи.
Захилих се и се качих в камионетката.
Бързо се понесох надолу по пътя, камионетката лъкатушеше по шосето. Слязох, отворих задните врати и отново поставих пътните конуси. Нададох ухо да чуя приближаващи коли, но вятърът се бе усилил и нищо не можех да доловя. Ако чаках да чуя някоя кола, тя практически щеше да ме прегази.
Спуснах се в канавката, пързулнах се, паднах на задника си и слязох до дъното. Махнах парчето брезент с пясъчен цвят и замъкнах големия знак за отбивка до горе. Отново го поставих, сетне се върнах обратно и затръшнах задната врата. Нямах намерение да се опитвам отново да поставя стрелата.
Бързо се отправих към следващото възвишение, спрях на старото си място така, че да не могат да ме видят от отбивката, слязох и затегнах болтовете на задното колело на камионетката, като използвах този път специалния ключ. Виковете бяха спрели, но този път нямаше никакво съмнение относно писъците — те бяха много по-силни.
Спокойно затегнах болтовете. Не се страхувах, че те могат да се измъкнат или да ме нападнат или да избягат в пустинята, просто защото те не можеха да излязат. Капанът бе заработил отлично. Кадилакът стоеше сега точно на четирите си колела в далечния край на изкопа, с по-малко от десет сантиметра разстояние от всяка страна. Тримата вътре не можеха да отворят вратите си достатъчно широко за да направят нещо повече от това да протегнат крак. Не можеха да отворят прозорците си, тъй като те бяха автоматични и акумулаторът сега сигурно се бе превърнал в купчина смачкана пластмаса, метал и киселина някъде в остатъците от двигателя.
Шофьорът и стрелецът сигурно също бяха премазани от удара, но това не ме вълнуваше, знаех, че някой е все още жив там някъде, така както знаех, че Долан винаги пътува на задната седалка и слага предпазен колан, така както правят добрите граждани.
След като се уверих, че болтовете на задното колело са добре затегнати, подкарах камионетката към широкия, плитък край на капана и слязох от колата.
Повечето от подпорите бяха напълно унищожени, но видях отрязаните краища на някои от тях, които още стърчаха от асфалта. Брезентовият „път“ лежеше на дъното на изкопа, смачкан, разкъсан и разкривен. Приличаше на изхлузена змийска кожа.
Стигнах до дълбокия край и там видях кадилака на Долан. Предният край бе съвършено размазан. Капакът се бе разперил нагоре като строшено ветрило. Двигателят се бе превърнал в смес от метал, гума и тръби, всички те покрити с пясък и пръст, която се бе посипала надолу след удара на колата. Долавяше се съскане и чух как някъде се стичат и капят различни течности. Студеният алкохолен аромат на антифриза пронизваше въздуха.