— Това бе добре — казах аз и наистина бе така. — Но съвсем не е достатъчно.
Започнах отново да копая, като хвърлях лопата след лопата пръст върху покрива на кадилака. Разпадащи се буци пръст се стичаха по предното стъкло и запълваха процепа за чистачките.
Той отново писна, още по-силно и се чудех дали е възможно, ако някой крещи достатъчно дълго, да разкъса собствения си ларинкс.
— Не е зле! — казах аз, като удвоих усилията си. Усмихвах се, въпреки болките в гърба. — Би могъл да излезеш оттук Долан, наистина би могъл.
— Пет милиона. — Това бе последното членоразделно нещо, което той каза.
— Не мисля, че ще свършат работа — отговорих аз, подпрях се на лопатата и избърсах челото си с опакото на изцапаната си ръка. Пръстта покриваше покрива на колата почти от едната до другата страна. Изглеждаше като звезден прах или като огромна кафява ръка, която стискаше кадилака на Долан. — Но ако издадеш с устата си звук, който да е толкова силен, колкото, например осем пръчки динамит, привързани на стартера на шевролет модел 1968 година, тогава ще те пусна да излезеш, можеш да разчиташ на мен.
Той пищеше, а аз хвърлях пръст по кадилака. Известно време той наистина пищеше много силно, въпреки че според мен той никога не успя да изкрещи по-силно от две пръчки динамит, завързани за стартера на шевролет 1968 година. Най-много три. А когато и последната част от лъскавата повърхност на кадилака бе покрита и седнах да погледна към покритата с пръст купчина в изкопа, той издаваше не повече от серия дрезгави и откъслечни ругатни.
Погледнах часовника си. Току-що бе станало един часа. Ръцете ми кървяха отново и дръжката на лопатата бе хлъзгава. Поривът на вятъра хвърли пясък в лицето ми и аз отстъпих назад. Вятърът в пустинята издава особено неприятен звук — дълъг, протяжен вой, който се носи до безкрайност. Наподобява гласа на призрак — идиот.
Надвесих се над дупката.
— Долан?
Никакъв отговор.
— Пищи, Долан.
Първоначално никакъв отговор — след това последва серия от дрезгав лай.
Удовлетворително!
Върнах се обратно в камионетката, запалих я и я подкарах отново към участъка на пътностроителни работи. По пътя включих Ви Кей Екс Ар, Лас Вегас, единствената станция, която радиото на камионетката можеше да хване. Бари Манилоу ми каза, че той пише песните, които карат целият свят да пее, изказване, което посрещнах с известен скептицизъм и след това последва прогнозата за времето. Предсказваха силни ветрове, на всички пътуващи между Вегас и Калифорния се препоръчваше да останат по домовете си. Очакваше се да възникнат проблеми с видимостта поради пясъка, който ветровете щяха да навеят, каза водещият, но това, от което най-много трябваше шофьорите да се пазят, бяха страничните ветрове. Знаех какво има предвид, тъй като чувствах как поривистият вятър разклаща камионетката.
Ето го и моят кран Кейс-Джордан. Вече го възприемах като свой. Влязох, като си тананиках мелодията на Бари Манилоу, и отново докоснах синята и жълтата жица. Кранът тръгна плавно. Този път бях запомнил да го освободя от скорост. Не е зле, бялото ми момче, сякаш чувах гласа на Тинк в ушите си. Вече се научаваш. Така си беше. През цялото време се учех.
Седнах за минута, наблюдавах как тънка ципа от пясък преминаваше над пустинята, слушах ръмженето на мотора на крана и се чудех какво ли смята да направи Долан. Това беше, в края на краищата, Големият Му Шанс. Да се опита да разбие задното стъкло или да изпълзи до предната седалка и да се опита да счупи предното стъкло. Бях нахвърлил над половин метър пясък и чакъл над всеки, но въпреки това все още бе възможно. Зависеше до каква степен той е обезумял и това беше нещо, което можех лесно да науча, така че всъщност не си дадох труда да мисля за това. Имаше по-важни неща.
Включих на скорост и се отправих по магистралата до изкопа.
Когато се озовах там, се затичах към изкопа, затаил дъх и погледнах надолу, почти очаквах да видя изровена дупка с човешки размери на предната или задната част на купчината върху кадилака, където Долан бе разбил някакво стъкло и бе изпълзял навън.
Видях, че това, което бях покрил с лопатата, си бе непокътнато.
— Долан — казах, според мен, достатъчно бодро. Не последва отговор.
— Долан.
Никакъв отговор.
Той се е самоубил, помислих си аз и изпитах сладко-горчиво разочарование. Самоубил се е някак си или е умрял от уплаха.
— Долан?
От могилата се разнесе смях: звънлив, неудържим, изцяло истински смях. Почувствах, че целият настръхвам. Това бе смехът на човек, загубил разсъдъка си.
Той се смееше и смееше с дрезгавия си глас. Сетне пищеше; след това отново се смееше. Най-накрая правеше и двете едновременно.