Известно време и аз се смеех с него или крещях или каквото правеше той и вятърът се смееше и ни крещеше и се надсмиваше над нас.
Тогава се върнах до Кейс Джордан, спуснах кофата и този път започнах наистина да го затрупвам.
След четири минути даже формата на кадилака бе изчезнала. Това бе само една дупка, пълна с пръст.
Помислих си, че чувам нещо, но при воя на вятъра и стабилното буботене на мотора на крана, бе трудно за различаване. Застанах на колене, след това легнах в цял ръст, като провиснах глава, в това, което оставаше от дупката.
Някъде долу, под цялата тази пръст, Долан все още се смееше. Издаваше звуци като тези, които можете понякога да прочетете в комиксите: Хи-хи-хи, аааха-ха-ха-хаа. Може би имаше и някакви думи. Бе трудно да се каже. Въпреки това, се усмихнах и кимнах.
— Пищи — казах. — Пищи, ако толкова искаш. — Но слабият смях просто продължаваше, разнасяше се от пръстта като отровни и зловредни изпарения.
Изведнъж ме обзе неописуем ужас — Долан бе зад мен. Да, по някакъв начин Долан се бе озовал зад мен! И преди да мога да се обърна, той ще ме набута в дупката и…
Скочих и се завъртях, като разранените ми ръце се свиха в някакво подобие на юмруци.
Вятърът хвърли пясък в лицето ми.
Нямаше нищо друго.
Избърсах лицето си с мръсния си ръкав и се върнах обратно в кабината на крана, за да продължа работата си.
Изкопът бе запълнен отново преди да се стъмни. Даже бе останала малко пръст, въпреки че вятърът бе разпилял и отнесъл повечето, поради обема, зает от кадилака. Толкова бързо свърши… толкова бързо.
Мислите ми бяха уморени, объркани и трескави, докато насочих крана в обратна посока, като го прекарах директно върху мястото, където бе погребан Долан.
Паркирах го на мястото му, свалих ризата си и избърсах с нея всички метални части в кабината с цел да премахна всички отпечатъци. Не зная защо точно го направих до ден днешен, тъй като със сигурност бях оставил отпечатъци на стотици други места в района. След това, в дълбоко кафяво-сивия мрак на пясъчната буря, се върнах обратно в камионетката.
Отворих я от едната страна, стори ми се, че видях вътре свития Долан и отстъпих назад, пищях, исках да предпазя с ръка лицето си. Струваше ми се, че сърцето ми може да избухне в гърдите.
Нищо — и никой — не слезе от камионетката. Вратата се люлееше и удряше от вятъра като на обитавана от призраци къща. Най-накрая изпълзях назад, сърцето ми лудо биеше и надзърнах вътре. Нямаше нищо, освен купчината неща, които бях оставил там — пътната стрела с разбитите крушки, крика, куфарчето инструменти.
— Трябва да се вземеш в ръце — казах меко. — Овладей се.
Чаках Елизабет да каже: Ще се оправиш, скъпи… или нещо подобно… но чувах само вятъра.
Върнах се обратно в камионетката, запалих я и отидох до средата на пътя до изкопа. Не можах да се заставя да продължа. Въпреки че знаех, че е глупаво, бях все повече и повече убеден, че Долан се спотайва в камионетката. Очите ми се бяха впили в огледалото за обратно виждане, мъчеха се да различат неговата сянка сред толкова други.
Вятърът бе по-силен от всякога, клатеше камионетката на ресорите й. Пясъкът, който се носеше от пустинята и застилаше пътя пред мен приличаше на пушек в светлината на фаровете.
Най-накрая отбих от едната страна на пътя, излязох и заключих всички врати. Знаех, че е лудост даже да се опитам да спя на открито в това време, но не можех да спя вътре. Просто не можех. Така, че се сгуших под камионетката в спалния чувал.
Заспах пет минути след като затворих ципа на чувала.
Когато се събудих от кошмар, който не можах да си спомня — с изключение на това, че в него имаше някакви ръце, които стискаха гърлото ми — открих, че съм жив погребан. Пясък имаше в носа ми, и в ушите ми. Пясъкът бе проникнал и до гърлото ми и ме задушаваше.
Изкрещях и скочих нагоре, тъй като ми се стори, че обгръщащият ме спален чувал бе земята. Тогава ударих главата си в долната част на камионетката и видях как върху мен се посипаха парчета ръжда. Изпълзях изпод колата в саждивата, оловна зора. Спалният ми чувал веднага бе отнесен като семе на плевел в момента, в който излязох от него. Извиках от изненада и се затичах след него десетина метра, преди да осъзная, че това щеше да бъде най-грубата грешка на света. Пътят се изгуби изцяло. Погледнах към камионетката и тя изглеждаше излиняла, почти невидима, като хелиографско копие на реликва от призрачен град.
Едва се добрах до нея, намерих ключовете и се прибрах вътре. Продължавах да плюя пясък и сухо да кашлям. Нямаше нужда да чакам за прогнозата на времето: говореха само за това тази сутрин. Най-лошата пустинна буря в историята на Невада. Всички пътища са затворени. Остани вкъщи, освен ако не ти се налага непременно да излезеш и след това така или иначе си остани вкъщи.