— Какво казах?
— Казахте „Тук е тъмно. Пуснете ме навън!“ — и той отново се засмя.
— О, така ли — казах аз.
Никога не го откриха — Долан.
Бурята бе причината. Какъв късмет бе тази пясъчна буря! Почти съм сигурен, че зная какво се е случило, въпреки че мисля, че ще разберете, когато ви кажа, че никога не съм проверявал прекалено отблизо.
ПРиП — помните ли това? Те подменяха настилката. Бурята почти бе погребала участъка от 71, който отбивката бе затворила. Когато възобновиха работата си, не се опитаха да разчистят новите дюни наведнъж, само в процеса на работата — защо трябва да пилеят време? Нямаше нужда да се притесняват за движението. Така че едновременно разораваха пясъка и изваждаха старата настилка. И ако водачът на булдозера случайно е забелязал, че покритият с пясък асфалт в един участък — отрязък около дванадесет метра — се разчупва пред острието на булдозера в равни, почти геометрични парчета, никога не бе го споменавал на някой друг. Може би бе дрогиран. Или може би просто мечтаеше как ще излезе вечерта с мацката си.
След булдозера следваха самосвалите с нов чакъл, следвани от разпръсквачките и валяците. След тях следваха големите машини, тези, които полагат асфалта с огромните приспособления в задната си част и миризмата на катран, която толкова прилича на размекната боя за обувки. И след като изсъхне новият асфалт, идва машината за нанасяне на маркировката на пътя, като шофьорът под големия брезентов чадър ще хвърля често поглед назад, за да се убеди, че прекъснатата жълта линия е съвършено права, без да осъзнава, че минава над мъгливосив кадилак с трима души в него, без да осъзнава, че някъде долу в тъмнината има рубинов пръстен и златен Ролекс, който би могъл все още да измерва времето.
Една от тези тежки машини със сигурност щеше да размаже обикновен кадилак: щеше да последва накланяне, хрускане и след това няколко души щяха да започнат да копаят, за да видят какво — или кого са открили. Но тъй като това бе по-скоро танк, отколкото кола и самата предпазливост на Долан не позволи на никого да го открие досега.
Рано или късно, разбира се, кадилакът няма да издържи и ще се сгромоляса, вероятно под теглото на минаващ автовлак и следващото превозно средство ще види голяма пропукана вдлъбнатина в платното, което води на запад и ще уведоми Пътното управление и пак ще започнат ремонтни работи. Но ако в този момент там няма работници от отдела за поддържане на магистралата, за да видят какво се е случило и да видят как тежестта на минаващ камион е причинила сгромолясването на някакъв кух обект под пътя, мисля, че те ще приемат, че „блатната дупка“ (те така я наричат) е причинена или от скреж или от поддаване на солени почви или вероятно от пустинно пропадане. Ще го поправят и животът ще продължи.
Обявиха го за безследно изчезнал — Долан. Малцина проляха сълзи за него.
Един от коментаторите на Лас Вегас Сън предположи, че той играе домино или билярд някъде с Джими Хофа. Вероятно това не бе чак толкова далеч от истината.
Чувствам се прекрасно.
Гърбът ми днес е в много прилично състояние. Препоръчаха ми настоятелно да не вдигам нещо, което тежи повече от петнадесет килограма без помощ, но имам страхотни третокласници тази години и от тях получавам помощта, от която се нуждая.
Няколко пъти съм минавал напред назад по оня участък на пътя с новата ми кола — акура. Веднъж даже спрях, слязох от колата (огледах се и в двете посоки, за да се уверя, че пътят е безлюден) и се изпиках върху мястото на паметното събитие. Но не можах да изкарам мощна струя, въпреки че чувствах, че бъбреците ми са пълни и когато тръгнах, постоянно хвърлях поглед в огледалото за обратно виждане, преследваше ме натрапчивата идея, че той ще се изправи от задната седалка, с кожа, потъмняла като канела и изпъната върху черепа му като кожа на мумия, косата му пълна с пясък, а очите и ролексът му ще блестят.
Това беше последният път, когато минах по 71 път. Сега вземам междущатския път, когато трябва да отида на запад.
А Елизабет? Както Долан, и тя замълча. За мен това е облекчение.