Смеех се заедно с тях, въпреки болката в мускулите през цялата онази есен и зима. Смеех се, въпреки че бях непрекъснато гладен — никакви допълнителни порции, никаква бира, никакво похапване късно вечер, никакъв джин-фис преди вечеря. Само печено месо алангле и много, много зеленчуци.
За Коледа си купих гладиатор за тренировки.
Не, това не е съвсем точно. Елизабет ми купи гладиатор за Коледа.
По-рядко виждах Долан, бях зает със спортни упражнения, исках да сваля биреното шкембе, да стегна ръцете, гърдите и краката си. Но понякога ми се струваше, че не мога повече да продължавам така, че никога няма да мога да вляза в истински добра спортна форма, че няма да мога да живея, без да си сипвам допълнителни порции, без парченце кекс или торта и без подсладена сметана за кафето. Когато изпадах в такова настроение, спирах колата срещу някой от любимите му ресторанти или влизах в някой от предпочитаните от него клубове и го чаках да се покаже, слизайки от сивия като мъгла кадилак с арогантна, студена блондинка или ухилена червенокоса мацка, залепена до рамото му — или по една от всяка страна. Ето го и него, човекът, който уби моята Елизабет, ето го, в целия му блясък, с риза от модна къща „Бижан“ и златен „Ролекс“, който пробляскваше в светлините на нощния клуб. Когато бях уморен и отчаян, отивах при Долан, така както човек, измъчван от жажда, търси оазис в пустинята. Дишах отровения му въздух и се чувствах освежен.
През февруари започнах да тичам всеки ден и останалите учители се присмиваха над плешивата ми глава, която се обели и порозовя и пак се обели и порозовя, независимо, че непрекъснато я мажех с плажно масло. Смеех се заедно с тях, сякаш не бях припадал на два пъти и не бях прекарал дълги, разтърсващи минути, в които болките пронизваха мускулите на краката ми в края на кросовете.
Когато дойде лятото, кандидатствах за работа в службата по поддържане на магистралите в Невада. От Общинското бюро по заетостта сложиха печат на заявлението ми и ме изпратиха към окръжния отговорник, наречен Харви Блокър. Блокър бе висок мъж, изпечен от невадското слънце до черно. Носеше джинси, мръсни работни ботуши и синя фланелка с отрязани ръкави. На фланелката му пишеше „Лошо отношение“. Мускулите му бяха като големи оловни топузи под кожата му. Той погледна заявлението ми. След това ме изгледа и се изсмя. Заявлението ми се губеше в огромния му юмрук.
— Сигурно ме будалкаш, приятел. Искам да кажа, че едва ли сериозно се натискаш за тази работа. Говорим за пустинно слънце и пустинна горещина — тук не е някой салон за баровци. Какъв си по професия, готин? Счетоводител?
— Учител — казах аз. — В началното училище.
— О, милия — каза той и отново се засмя. — Я се разкарай оттук, разбра ли?
Имах джобен часовник — завещан от прапрадядо ми, който бе работил на последния участък на голямата трансконтинентална железница. Той бил там, според семейното предание, когато забили златния клин. Извадих часовника и го размахах пред лицето на Блокър.
— Виждаш ли го? — казах аз. — Струва шест стотака, може би даже седем.
— Искаш да ме подкупиш ли? — Блокър отново се ухили. Голям майтапчия. — Човече, слушал съм за хора, които са правили сделки с дявола, но ти си първият, който някога е давал подкуп, за да го пуснат в ада. — Сега той ме гледаше с нещо като съчувствие. — Може би си мислиш, че знаеш, къде искаш да се набуташ, но искам да ти кажа, че изобщо си нямаш представа. През юли стига до петдесет градуса на запад от Индиан спрингс. И по-силни от тебе мъже плачат от тази горещина. А ти, готин, не си от най-яките, няма нужда да сваляш ризата си, за да разбера, че си се опитал да напомпаш мускулите си в някакъв тежкарски спортен клуб, но това съвсем не е достатъчно в Голямата пустош.
Казах му:
— Денят, когато решиш, че не ставам за тази работа, сам ще напусна. Часовникът ще остане при тебе. Разбрано?
— Ти си един шибан лъжец.
Изгледах го. Той ме изгледа внимателно под око.
— Май не си шибан лъжец. — Каза го с откровена изненада.
— Не.
— Ще оставиш ли часовника за залог при Тинкър? — Той посочи с пръст някакъв черен тип с пъстра, домашно боядисана риза, който седеше в кабината на близкия булдозер, похапваше плодов пай от Макдоналдс и слушаше.
— Можем ли да му се доверим?
— Ти майтапиш ли се?
— Тогава той може да го задържи, докато ми кажеш да се разкарам или до септември, когато ще трябва да се връщам обратно в училище.