— А аз какво ще трябва да преглътна?
Показах му заявлението за работа.
— Подпиши това — казах аз. — Ще трябва да се примириш с това.
— Ти не си наред.
Помислих си за Долан и за Елизабет и нищо не казах.
— Ще започнеш с общата работа — предупреди ме Блокър. — Ще сваляш с лопата горещ асфалт от камиона и ще запълваш дупките. Не че искам да те откажа заради проклетия ти часовник — въпреки, че ще бъде гот да го взема, а защото всеки тук започва от тази работа.
— Добре.
— Ще разбереш за какво става дума, готин.
— Разбирам.
— Не — каза Блокър, — още не знаеш какво те чака. Но ще разбереш.
И той бе прав.
Почти нищо не помня от първите две седмици — свалях с лопатата горещ асфалт и запълвах дупките и вървях с приведена глава зад камиона, докато той спираше пред следващата дупка. Понякога работехме близо до Вегас и чувах звука на звънците от джакпот да звънят в казината. Понякога си мисля, че тези звънци просто звъняха в главата ми. Щом вдигах очи, виждах как Харви Блокър ме гледа със странно съчувствие, а лицето му блести от горещината, която като фурна изпичаше пътя. И понякога поглеждах към Тинкър, който седеше под брезентовия слънчобран, който покриваше кабината на булдозера, изваждаше часовника на прапрадядо ми и го люлееше за верижката, така че да хвърля слънчеви зайчета.
Проблемът бе как да не припадна, да остана в съзнание, независимо какво става. Удържах през целия юни и през първата седмица на юли и тогава Блокър седна до мен през обедната почивка, докато хапвах от сандвич, който едва държах в треперещата си ръка. Понякога треперех чак до десет вечерта. Бе от горещината. Трябваше или да се треса от нея, или да припадна, но веднага си спомнях за Долан и някак си успявах да продължа да треперя.
— Все още не си заякнал, готин — каза той.
— Не — казах аз. — Но както се казва, трябва да видиш с какъв материал започваш.
— Продължавам да чакам мига, когато ще се обърна и ще те намеря припаднал в канавката, а ти не се даваш. Но ще сдадеш багажа.
— Не, няма.
— Да, ще сдадеш багажа. Ако останеш зад камиона, ще се скапеш.
— Не.
— Най-горещата част на лятото все още не е започнала, готин. Тинк казва, че е жежко като в пъклото.
— Не ме мисли.
Той извади нещо от джоба си. Като се вгледах, видях часовника на прапрадядо. — Той го метна в скута ми.
— Прибери си шибания часовник — каза той с отвращение. — Не го искам.
— Ти направи сделка с мен.
— Отказвам се от нея.
— Ако ме уволниш, ще се обърна в съда — казах аз. — Ти подписа заявлението ми. Ти…
— Не те уволнявам — каза той и погледна встрани. — Ще накарам Тинк да те научи как да разпръскваш асфалт.
Втренчих за дълго очи в него, без да зная какво да кажа. Класната стая за моите третокласници, толкова прохладна и приятна, никога не ми се е струвала толкова далече… изобщо нямах представа как мисли мъж като Блокър или какво иска да каже, когато казва нещата, които казва. Знаех си, че се възхищава от мен и същевременно ме презира, но не можах да разбера защо чувства едното или другото. Няма нужда да се вълнуваш от това, скъпи, Елизабет се обади внезапно в съзнанието ми. Долан е твоята цел. Помни Долан.
— Защо правиш това? — попитах най-накрая.
Той ме изгледа и тогава разбрах, че е едновременно бесен и развеселен. Но предполагам, че яростта доминираше, все пак.
— Какво ти става, готин? За какъв ме мислиш?
— Аз не…
— Мислиш, че искам да те убия заради шибания ти часовник? Това ли мислиш?
— Съжалявам, не.
— Да, има защо да съжаляваш. Ти си най-жалкият кучи син, който някога съм срещал.
Прибрах часовника на дядо.
— Ти никога няма да заякнеш, готин. Някои хора и растения могат да издържат на слънцето. Други повяхват и умират. Ти умираш. Ти си даваш сметка какво представляваш и въпреки това не искаш да се подслониш под сянката. Защо? Защо искаш да си съсипеш здравето?
— Имам си причини.
— Да, дано да ги имаш. И Бог да е на помощ на всеки, който се изпречи на пътя ти.
Той се изправи и се отдалечи.
Тинкър ухилен дойде при мен.
— Мислиш ли, че ще можеш да караш разпръсквачка на асфалт?
— Мисля, че да — казах аз.
— И аз мисля така — каза той. — Старият Блок те харесва — просто не знае как да го каже.
— Забелязах го.
Тинк се засмя.
— Ти си един жилав малък кучи син, нали?
— Надявам се, че да — казах аз.
Прекарах останалата част от лятото, като карах разпръсквачка на асфалт и когато се върнах в училище през есента, почернял почти колкото самия Тинк, другите учители спряха да ми се надсмиват. Понякога ме изглеждаха многозначително, когато минавах покрай тях, но бяха спрели да ми се присмиват.