Гласът изтънява и отново настава тишина. Хашимото изчаква няколко секунди, после трескаво започва да върти настройката, но предаването сякаш е прекъснало.
— Нищо не хващам, доктор Джагър — смаяно поклаща глава легионерът. — Нищо, дори атмосферни смущения. Онова преди малко беше съвсем случайно, опитах на дълги вълни, макар че вече никой не ги използва.
Без да го слуша, баща ти хваща Хий-Ямшар за раменете.
— Кажи ми само едно, старче. Блестят ли аймораните?
Вместо отговор старецът започва да стене и да се клати напред-назад. Баща ти го разтърсва.
— Чуй ме! Блестят ли аймораните?
— Ай-ай! — изплаква Хий-Ямшар. — Блестят, небесни шамане. Блестят като капки роса и носят смърт.
Баща ти го оставя и се обръща.
— Обявете тревога! Всички да се подготвят за незабавна евакуация! — Той се обръща към теб. — Кайл, излез и ме чакай пред входа. След малко ще се върна.
Продължи на 27.
60
Мини на 45.
61
Когато отново пристъпваш на площадката пред пещерата. Из леговището на буррака прокънтява заплашителен рев. Отвръщаш му с предизвикателни крясъци и след малко виждаш как в полумрака се надига грамадно космато туловище.
Бурракът донякъде прилича на мечка, но има дълга вълча муцуна. Една-две секунди той стои изправен на задни лапи, после се хвърля към теб с поразителна бързина.
Избери продължението — 195 или 193.
62
— Не те лъжа, Каджанга! — почти изплаква Камиури. — Аймораните идват и който остане тук, ще загине!
Той като че наистина вярва в това нашествие на духовете. Ако все пак решиш да го разпиташ защо е толкова сигурен, мини на 97.
Ако му кажеш да върви да спи, продължи на 71.
63
Огнена болка прорязва рамото ти и в същия миг мощен удар те отхвърля в храстите. Тръсваш глава, после трескаво скачаш на крака, продължавайки да стискаш оръжието в изтръпналите си пръсти. Хискаурът стои на няколко крачки от теб и от дълга рана върху гърдите му се стича кръв. Почти цяла минута се гледате втренчено, докато накрая хищникът изръмжава и бавно отстъпва назад.
Едва когато звярът изчезва сред храстите, ти успяваш да си поемеш дъх. Цялото ти тяло се разтърсва от преживяното напрежение. Извиваш глава настрани и изтръпваш. Дясната ти ръка е раздрана от рамото до лакътя.
Повече и дума не може да става за търсене на храна. Отиваш до реката, изпираш криво-ляво две парчета от панталоните си и превързваш раната. Но това вече не може да те спаси. В джунглата всяка рана бързо се инфектира, а няма откъде да получиш лекарска помощ.
Още същата вечер те втриса, а на следващия ден не си в състояние да станеш. Изгаряш от жажда, бълнуваш, мяташ се край изгасналия огън… и след още едно денонощие инфекцията слага край на живота ти.
64
Стъписан от твоята дързост, звярът опитва да те захапе, но ти се оказваш по-бърз. Жестокият удар го улучва право в муцуната, малко над ноздрите. Челюстите на джагамала се захлопват с глухо тракане. Без да губиш нито миг, ти нанасяш нов удар и извикваш през рамо:
— Бийте!
Мини на 100.
65
Уви, дори и най-добрият план може да се провали заради калпави изпълнители. Подмамил си буррака навън и вече се готвиш да побегнеш, когато едно от хлапетата прибързано хвърля камъка си. Другите не остават по-назад. Над площадката се посипва каменна градушка.
— Спрете! — чуваш яростния вик на Камиури.
Но вече е късно. Едро парче скала те улучва в тила. Замаян, ти залиташ към ръба… и рухваш в пропастта, където след секунди ще намериш смъртта си.
66
Мини на 121.
67
В паметта ти изплуват предсмъртните думи на Хий-Ямшар: „Болка и страдание… Това привлича аймораните, Каджанга. Мнозина можеха да оцелеят, ако знаеха как да се борят със страха, болката и страданието“.
Без колебание сядаш на калната земя, отпускаш ръце върху кръстосаните си крака и отправяш спокоен поглед към Огледалните. За момент дълбоко в душата ти трепва страх, но ти го прогонваш с усилие на волята. Трябва да вярваш в мъдростта на стареца — нали тъкмо благодарение на нея той оцеля единствен от всички възрастни в селото.
Огледалните бавно се приближават и спират само на две крачки от теб. Мозъкът ти е като вцепенен. Не можеш да мислиш, не изпитваш нищо и само гледаш с тъпо любопитство блестящите тела, в които различаваш собственото си изкривено отражение. Зловещият хлад в душата ти е станал почти непоносим, но сред него усещаш и още нещо — разочарованието на Огледалните. Това е като… като… — хрумва ти странно сравнение — като обидата на прегладнял човек, който захапва зрял плод, само за да открие изведнъж, че плодът е направен от восък.