Мини на 90.
85
Камиури дълбоко поема дъх, после стисва юмруци и решително застава пред теб.
— Тогава ще сляза аз.
— Я стига! — разсмиваш се ти. — Нали те е страх!
— Страх ме е — признава Камиури. — Обаче истински мъж не е онзи, който не се страхува, а онзи, който умее да побеждава страха си. Така казваше Хий-Ямшар.
Не си особено убеден. Камиури забелязва това и бързо добавя:
— Помисли малко, Каджанга! Аз съм по-лек и по-пъргав, значи по-лесно ще сляза надолу. А ти си по-силен, тъй че ако потрябва, ще можеш да ме изтеглиш.
Този път доводите му звучат съвсем разумно. Ако се съгласиш с Камиури, мини на 120.
Ако предпочиташ да слезеш сам, продължи на 145.
86
Мини на 73.
87
Мини на 45.
88
Няма как — да се спори с жени е безнадеждна работа, установили са го още древните мъдреци. Разтваряш ножчето, отрязваш кичур от косата си и го подаваш на Ейина.
Продължи на 131.
89
На следващия ден гладът те мъчи още по-зле. Не намираш почти никакви плодове и орехи. За сметка на това гъби има в изобилие и по влажната земя, и по дънерите на дърветата. Ти обаче не смееш да ги опиташ — знаеш, че много от тях са отровни.
През цялата сутрин обикаляш плитките вирове на реката. Виждал си децата от селото да ловят риба с копие. Но или този вид риболов има някаква тайна, или ти не си достатъчно сръчен. След няколко часа напразни усилия се завръщаш в укритието с една-единствена риба, малко по-дълга от педя. Изпечена върху огъня, тя едва стига колкото да залъжеш глада за малко.
На следващата сутрин не можеш да се похвалиш дори с такава мизерна плячка. Гладът започва да става непоносим. След пладне, когато поройният дъжд се посипва като по часовник, ти лягаш до огъня, унесен в черни мисли. Вече си само на крачка от отчаянието. Каква надежда може да имаш? Спасителна експедиция едва ли ще дойде — навярно Центърът е унищожен до последния човек. Хлапетата няма да ти помогнат, а от Айгучи можеш да очакваш само злини — нали и Хий-Ямшар те предупреди за това преди смъртта си.
Остава само едно — да издържиш някак един месец до края на дъждовния сезон, а после да тръгнеш надолу по реката. Ако Хий-Ямшар е прав, там трябва да има градове.
Не усещаш кога над джунглата е паднала влажна, задушна нощ. Внезапно от мрачните мисли те изтръгва леко шумолене навън. Светкавично протягаш ръка към копието и присвиваш очи. Светлината на огъня те заслепява, но все пак различаваш наблизо някакъв тъмен силует. През главата ти прелита една мисъл — хищник!
Как ще постъпиш сега?
Незабавно ще хвърлиш копието срещу силуета — мини на 5.
Ще насочиш копието напред и бавно ще отстъпиш към дъното на салона — продължи на 107.
90
Най-напред усещаш тежките, хладни капки дъжд по лицето си. Искаш да помръднеш, но те е обзело странно вцепенение, сякаш е изчезнала всякаква връзка между тяло и мисъл. Сетне в ушите ти нахлува зловещата смес от човешки крясъци, пращене на огън и странно, прекъслечно бучене.
Отваряш очи. Над теб е черното нощно небе, прорязвано от проблясъците на далечни мълнии. Лежиш по гръб в калта между бараките, а поройният дъжд продължава да те облива. С усилие надигаш глава и се оглеждаш.
Обграждат те пламъци. Всички бараки горят, огън обгръща и колибите на селото. Светло е почти като през деня и тъкмо това прави гледката още по-страшна. Защото калната земя е осеяна с обезобразени трупове. Съвсем наблизо виждаш мъртвия Хашимото с разтопени останки от бластер в ръката. Малко по-нататък лежи още един легионер, но горната част от тялото му е разкъсана до неузнаваемост. Погледът ти плъзва по останалите мъртъвци, продължава напред и спира върху групичка хора, бягащи към джунглата. А след тях…
Сега разбираш откъде е дошло това название — „Огледалните“. Странните същества сякаш са изваяни от грамадни капки живак, които сияят ослепително в светлината на пожара. По форма донякъде напомнят хора, но главите им са ниски и сплескани полусфери, прилепени направо върху раменете. В ръцете си държат предмети, подобни на дебели блестящи пръчки, от които с бучене излитат дълги огнени струи.
Искаш да изкрещиш, но на гърлото ти сякаш е заседнала буца. Нямаш сили дори да помръднеш. Можеш само да гледаш, онемял от ужас, как бегълците падат един подир друг под ударите на страшното оръжие. И едва когато последният от тях остава да лежи неподвижно между дърветата, вцепенението те напуска.