Дълго — една педя над главата ти.
Средно — до нивото на очите ти.
Късо — до гърдите ти.
Запиши решението в дневника и продължи на 130.
113
Не знаеш колко време си тичал. Опомняш се край брега на реката. Хвърляш поглед наоколо, но не виждаш нито пътеката, нито онзи храм. Само няколко смачкани храста показват откъде си минал.
Трябва да има някакъв капан, казваш си ти. Трябва да има! Те си играят с мен като котка с мишка! Подиграват ми се! Сигурно радиостанцията не работи…
И все пак пръстът ти сам натиска бутона за включване. Раздава се тихо пращене, после чуваш тих, монотонен глас:
— … приемам. База „Цитадела“, тук двайсет и седми. Чувате ли ме? Приемам. База „Цитадела“…
— Спести си дъха, Жак — намесва се друг, малко по-дрезгав глас. — Няма как да те чуят. В сянката на планетата сме. Изчакай още десет минути, пък тогава…
Сърцето ти сякаш избухва като бомба. Трескаво вдигаш радиостанцията пред устата си и изкрещяваш:
— Мейдей! Мейдей! Двайсет и седми, чувате ли ме? Мейдей! човек в опасност.
Раздава се приглушено възклицание, сетне дрезгавият глас пита:
— Кой предава? Кой предава, по дяволите?
— Кайл Джагър! — извикваш ти, като едва сдържаш риданията. — Мейдей! Помогнете!
— Джагър? — намесва се монотонният глас. — Кайл Джагър? Хей, хлапе, ти да не би да си син на доктор Джагър?
— То си е ясно като бял ден, тъпако! — прекъсва го дрезгавият. — Слушай, момче, има ли възрастни с теб?
— Няма — изхълцваш ти. — Огледалните ги избиха… преди месец…
— И ти си оцелял? Добре, да не говорим за това. Слушай ме много внимателно, момче. Остави станцията включена на пълна мощност. Така трябва, за да те засечем. Разбра ли? Остави я включена! И чакай.
— Дръж се, боец! — добавя другият глас. — Лошото свърши. След четвърт час сме при теб.
Мини на 165.
114
Мини на 52.
115
Тъмният силует залита назад, но не пада. От мрака долита смаяно ахване, после тих вик:
— Каджанга!
Разтърсва те истеричен смях на облекчение. Та това е Ейина — отлично познаваш гласа й. След малко тя пристъпва покрай огъня с твоето копие в ръка, оглежда те с недоумение и също се разсмива.
— Каджанга! Толкова се радвам да те видя! А пък ти без малко да ме убиеш… Ако не носех това пред гърдите си… Ама виж де, виж какво ти нося!
Под трептящата светлина на огъня различаваш в ръцете й кожена торбичка с разкъсана дупка там, където я е улучило копието. Побиват те тръпки при мисълта какво можеше да се случи. Но Ейина вече е забравила за премеждието. Тя развързва ремъчето и измъква от торбичката парче пушено месо, шепа сухи плодове и няколко ядки.
— Яж, Каджанга!
Мини на 134.
116
Когато след четвърт час Айгучи стъпва на брега, децата наоколо го посрещат с приветствени викове. Но вместо да отвърне на поздравите, търговецът зашлевява плесница на най-близкото момче и надава заплашителен вик:
— На колене! Всички на колене, жалки червеи!
Оглеждаш се. Едно по едно децата падат на колене. Прави оставате само трима — ти, Камиури и Ейина. Камиури е най-близо до Айгучи и търговецът жестоко стоварва тоягата си върху рамото му.
— На колене, казах!
— Кой си ти, че да ти падам на колене? — озъбва се Камиури.
Айгучи отмята глава и се разсмива с отвратително самодоволство.
— Кой съм аз ли, нищожество? Аз съм онзи, който доведе заслуженото възмездие за това смрадливо село. Как мислите, жалки червеи, защо стана цялата работа? Кой смятате, че отиде в храма да се оплаче на жреците, че небесните пришълци нарушават вековния ред на нещата? Аз, Айгучи! И боговете показаха своята мощ. Защото те са велики и страшни богове. Всеки, който се опълчи срещу тях…
Бученето в главата ти заглушава останалото. В гърдите ти се надига кипяща вълна от ярост. Този гнусен търговец е виновен за всичко! Обезумял от ненавист, ти се хвърляш напред и впиваш пръсти в гърлото на Айгучи. В първия момент търговецът е толкова изненадан, че губи равновесие и пада по гръб. Стоварваш се върху него и продължаваш да стискаш, ала усещаш, че едва ли ще имаш сили, за да го удушиш. А не ти остава и време. Айгучи размахва юмруци и силен удар в слепоочието те зашеметява за миг. Залиташ настрани, разхлабвайки хватката. Търговецът те отблъсква, скача на крака и отново грабва тоягата. В очите му пламти убийствена злоба.
— Бягай, Каджанга! — изкрещява Камиури.