Най-сетне Камиури изпълзява през ръба и безсилно се просва на камъка. Помагаш му да се отдалечи малко, после го оставяш да си почине.
— Страшно беше, Каджанга — избъбря Камиури с треперещи устни. — Долу реката реве като звяр. По едно време си мислех, че там ще остана… Има една тясна площадка… тия неща се бяха задържали върху нея. Другото… водата го е отнесла… — Изведнъж очите му пламват и той надига глава. — Откри ли нещо полезно?
— Не знам — вдигаш рамене ти. — След малко ще разберем.
Продължи на 208.
121
Този път нещата тръгват още по-зле. Блокът се заклещва толкова яко, че трябва да напъваш няколко минути, докато най-сетне нещо в дръжката изщраква и двете части се разделят.
Уви, по-нататък всичките ти опити да сглобиш бластера остават безплодни. Всички зарядни блокове се наместват с лекота върху дръжката, но и също тъй лесно падат от нея. Надеждата да притежаваш оръжие се е изпарила.
Продължи на 185.
122
Дъждът се сипе унило и монотонно над пепелището. Хлапетата все тъй седят скупчени едно до друго, недалеч от изгорялата къща на Айгучи. Те почти не забелязват завръщането ти. Само Ейина и Камиури стават да те посрещнат.
За твое учудване Ейина не е чак толкова зле. Вярно, цялата е покрита със синини, но ходи почти без да куца.
— Ще отидем ли в твоята небесна лодка, Каджанга? — пита Камиури.
— Не! — трепваш ти. — В никакъв случай. Там… Там се навъртат аймораните.
Камиури навежда глава и въздъхва.
— Значи ще умрем, Каджанга… Никой не може да издържи дълго в джунглата без подслон… — Изведнъж той вдига очи към теб. — Чакай! Сетих се! На един час път оттук има пещера!
— Добре — кимваш ти. — Да тръгваме. Тук повече няма какво да правим.
Мини на 28.
123
Обидата моментално изчезва от очите на Ейина.
— Колко съм глупава! — възкликва тя. — Ти се тревожиш за мен, а аз си помислих… Не бой се, Каджанга. Ще го скрия много добре. Айгучи изобщо няма да усети. Моля те! Не ми ли вярваш?
Какво можеш да отговориш сега?
„Добре, щом толкова настояваш, съгласен съм“ — мини на 168.
„Не мога да вярвам на нищо и на никого, щом става дума за твоя живот“ — продължи на 183.
„Продължавам да смятам, че е прекалено опасно, но ако желаеш, с удоволствие бих взел кичур от твоята коса“ — прехвърли се на 197.
124
Мини на 143.
125
Скачаш от леглото, нахлузваш късите панталони и измъкваш от чекмеджето на шкафчето джобното си ножче, сетне изтичваш бос под дъжда. Камиури изскача след теб.
— По-бързо, Каджанга! Да бягаме!
Обръщаш глава към него и отблизо се вглеждаш в присвитите му котешки очи.
— Никъде няма да бягаме! Разбра ли? Отиваме да освободим Хий-Ямшар.
Отдавна си открил, че хората-котки не могат да издържат на погледа ти. Камиури пристъпва от крак на крак и навежда глава.
— Добре, Каджанга. Както кажеш.
Под косо падащите струи на поройния дъжд селото пред теб изглежда някак странно и дори зловещо. Тук-там между колибите се полюшват електрически лампи, захранвани от слънчеви батерии. Ала сега светлината им само прави мрака още по-гъст. По-наблизо са бараките на екипа, чиито прозорци се очертават като жълтеникави правоъгълници в нощта.
За момент се поколебаваш. Дали решението ти беше най-доброто? Ако сега предпочетеш да се обадиш на охраната, мини на 79.
Ако държиш най-напред да освободиш Хий-Ямшар, продължи на 106.
126
Няма как — да се спори с жени е безнадеждна работа, установили са го още древните мъдреци. Взимаш металното парче, с много усилия отрязваш кичур от косата си и го подаваш на Ейина, която през цялото време се киска, гледайки болезнените ти гримаси.
Продължи на 131.
127
Няма начин да не улучиш от толкова малко разстояние. Но острието дори не пробива дебелата козина на звяра и копието отхвръква настрани. Остава ти само едно — да се спасяваш с бягство.
Избери продължението — 195 или 193.
128
Мини на 29.
129
Безразсъдната ярост е надделяла над разума.
Първият Огледален избухва и се разпада на облак ситни блестящи капчици, които за няколко секунди увисват във въздуха като мъгла. От гърлото ти излита див, възторжен рев. Почти без да се целиш, завърташ дулото и повторно натискаш спусъка. Но, разбира се, изстрел няма. Зарядите са изчерпани.