Джоан Венг — Музи: Кафе под липите #4
Ha децата ми, родени на 25 януари
Берлин, пролетта на 1925 г.
1 глава
— Ей, такси!
Жена, загърната в кожа от норка, с изрусена до бяло къса коса и кървавочервени устни, замаха трескаво, свирна с два пръста в устата и профуча покрай Фрици към спрялото такси.
„Цял Берлин се е разбързал“, помисли си Фрици. Там, откъдето идваше и където нямаше да се върне никога, хората не бързаха. Тя усети неясно теглене в сърдечната област и — както винаги през последните седмици — се постара да го пренебрегне. Болките в сърцето бяха за застаряващи девици с разширени вени; те посещаваха чайове с танци за неомъжени и поклащаха двойните си брадички под звуците на валса. В живота на Фрици имаше шими и чарлстон[1], бубикопф[2] и кинтоп[3]… или поне щеше да ги има отсега нататък.
В момента обаче тя се чувстваше не на мястото си. Отдясно я бутна мъж, някой заби служебната си чанта в гърба й, друг я изблъска доста грубо:
— Тази къде си мисли, че е попаднала? Това е Александерплац, а не будистка зала за медитация!
Фрици стисна здраво куфара си; нямаше представа какво означава „будистка зала за медитация“. Не знаеше и как да стигне до „Груневалд“[4] където живееше граф Ханс фон Келер. Точно сега й беше нужен полицай!
Огледа се: навсякъде сиви чиновници в сиви палта. Надали ще й помогнат; те копнееха да се приберат вкъщи, при послушните си женички, да прочетат вечерния вестник и да хапнат сандвичи. А сред тях се движеха фини госпожици с копринени чорапи, ярък грим и високомерен поглед — Фрици не посмя да ги помоли за помощ. Не посмя да се обърне и към мрачните мъже в работно облекло, които уморено си пробиваха път през препълнения площад. Хората се изсипват по асфалта, усърдни като мравки, пъргави като гущери — бе прочела някъде това двустишие, но макар че обикновено се утешаваше с книга или стихове, поставяйки ги между себе си и действителността, сега й стана студено. Много студено. Винаги когато беше нещастна, зъзнеше и дори най-дебелите чорапи не помагаха. И сега стоеше тук, съвсем сама насред Берлин, пристигнала много отдалеч с намерението да убеди непознат граф да си напише мемоарите. Първо, естествено, той щеше да я назначи за своя лична машинописка. Внезапно я обзе страх от собствения й кураж.
— Наред ли е всичко, милостива госпожице? — Отнякъде се бе появил млад мъж и я гледаше загрижено. — Мога ли да ви помогна? — попита той, сложи покровителствено ръка на рамото й и я отведе до близката пейка.
— Нямам представа как да стигна до „Груневалд“ — изтърси тя и мигом се изчерви. Ама че наивно прозвуча! Все едно говореше старата Фрици. Къде останаха чарлстонът, чимито, бубикопфът и кинтопът? — Граф фон Келер ме очаква. Каза, че ще ми прати кола, но явно съм я пропуснала — допълни бързо тя, опитвайки се да имитира отнесения израз на жените наоколо.
— Отивате при граф фон Келер? — усмихна се младият мъж и отново й стана студено.
С нейния късмет имаше голяма вероятност да чуе, че графът е починал вчера. Старите аристократи постоянно умираха — и нищо чудно, нали си нямаха друга работа.
— Да не е умрял?
Мъжът насреща й я погледна объркан, после вдигна рамене.
— Не съм чул нищо подобно. Щом желаете да го посетите, ще ви напиша с кой трамвай да стигнете. Няма как да сбъркате къщата. Единствената с ръждясала порта и напълно подивяла градина.
Фрици му се усмихна облекчено, отвори дамската си чанта и извади молив и стар плик от писмо.
— Ако побързате, ще хванете следващата електричка[5] до Котбуската порта. Там ще се прекачите в посока Уландщрасе, ще минете по „Хоенцолерндам“ и ето ви в „Груневалд“. — Потупа я приятелски по рамото, стана и докато се отдалечаваше, извика: — Втори коловоз!
Значи и в Берлин имало мили хора, които помагат, без да искат нещо в замяна.
А може би не. Фрици понечи да си извади билет и се оказа, че портмонето й липсва. В него имаше сто райхсмарки — всичките й спестявания, читателска карта от заемната библиотека и писмо от Густав. Добре, че по съвет на леля Хулда бе прибрала паспорта си в куфара. Беше готова да заплаче — проявила се бе като пълна глупачка, хващайки се на номера на дързък крадец! Скърцайки със зъби, тя събра последните си пари и си купи билет. Е, поне не заплака — старата Фрици със сигурност щеше да се облее в сълзи. Въздишайки вътрешно, се смести на близката пейка между дърводелски калфа, който се тъпчеше със сандвич, и студент с годеницата му. Момичето имаше великолепни, съвсем пресни къдрици и изглеждаше много красиво. Докато косата на Фрици беше гладка и руса, без никакъв блясък. Тя бръкна решително в дамската си чанта и след доста ровене извади червило и пудра. И двете почти неизползвани, но това щеше да се промени. Щракна кутийката с цялата надменност, на която беше способна в момента, и напудри луничките си и зачервените от вълнение бузи. В главата й отекваха предупредителните думи на леля Хулда: „гримирани жени, красиви само отвън“, но веднага се почувства по-добре. Доволно се облегна назад и изрецитира на ум: Хванати под ръка, плътно прилепени един до друг, в трамваите седят две фасади хора, а погледите им се реят. Даже се усмихна и надзърна към „Берлински вечерен вестник“ на дърводелския калфа.
2
Дамска прическа, при която косата се подстригва късо отзад и отстрани, символ на освобождаването на жената през 20-те години на XX в. — Бел. прев.
4
Квартал в Берлин, наречен на едноименната гора, място за заможни обитатели. — Бел. прев.