„Сигурно са прислужници“, помисли си Фрици. Единият не носеше шапка, забележителните му черни къдрици се полюляваха свободно, а пък другият нямаше нито шапка, нито коса, само гладко обръснат череп, все едно беше затворник. На минаване под улична лампа яркочервените им шалчета светваха. Какво търсеха комунисти тук, в „Груневалд“ — раят на капитала, охраняван от каменни лъвове и кучета без вериги? Да не са крадци с взлом?
Фрици ускори крачка.
Изведнъж отнякъде зазвуча музика. Грозна, доста пронизителна. Свиреха виоли. Фрици се почувства малко като в киното: всеки момент от храстите щеше да изскочи удушвач с безумни очи.
Ето на какво я бе научил нейният кинтоп! Така й се пада!
Двамата мъже я настигнаха.
— Не ми пука какво мисли и какво говори Ханс! Според мен дванайсет тоновата музика[11] е грозна! Все едно чувам котка, на която дерат кожата — заяви единият, а другият отговори:
— Само така го усещаш. Причината е, че в интерната са ти натъпкали ушите с Моцарт. Колко пъти да ти обяснявам? Изкуство, което се харесва, не заслужава да носи това име! Дори само фактът, че възприемаме нещо като красиво, доказва загубата на прогрес. Задачата на изкуството е да разтърсва! О, извинете, уважаема госпожице!
Последното се отнасяше до нея — двамата мъже пожелаха да минат. И понеже в света на Фрици престъпниците не посещаваха интернати и не си говореха за изкуство, тя попита плахо:
— Много моля да ме извините, но бихте ли ми казали как да стигна до вилата на граф фон Келер?
— О, разбира се — кимна къдравият. — Каква работа имате там, млада госпожице?
Фрици се запита дали може да им има доверие, но понеже нямаше друг избор, извади препоръчителното писмо и обясни:
— Господин баща ми е бил на служба при господин графа и аз реших да се осведомя дали господин графът ще има добрината да ми помогне да си намеря работа в Берлин.
— Рисувате ли? Не, не рисувате — установи чернокосият с бърз поглед към ръцете й. — Не ми се вярва и да пишете поезия, защото устата ви е твърде профанска. Тогава навярно пишете музика!
— Според мен изпълнява изразителни танци[12]. Виж й краката!
Без да се притесняват, двамата огледаха подробно пълничките крака на Фрици, обути в дебели вълнени чорапи.
— Прав съм, нали? Вие сте майсторка на изразителните танци!
Тя поклати глава. Не разбираше какво общо има всичко това с господин графа.
— Щом не танцувате, не рисувате и не пишете музика, какво, по дяволите, искате от Ханс? Накрая ще се окажете писателка!
— Точно така. — Фрици кимна облекчено, макар да се чувстваше ужасно объркана. — Точно затова отивам при граф фон Келер.
— Е, тогава елате с нас — изръмжа едрият. — Впрочем, аз съм Роза, а този до мен е Владимир. Можеш да му казваш Влад, така правят всички.
Фрици преглътна, фамилни имена ли бе чула? Сигурно. Кой мъж се казва Роза?
— Приятно ми е, Лак — отвърна тя и бе възнаградена с луд смях. — Далече ли е домът на господин графа?
— Не, само ще се спуснем по улицата, музиката вече се чува. Да ти нося ли куфара? — осведоми се Роза, но след случилото се на гарата Фрици предпочиташе сама да се грижи за имуществото си. — Какво по-точно пишеш? — продължи с въпросите той и допълни: — И аз пиша. Главно статии за вестници, нищо велико.
— Досега преписвах на машина юридически глупости — отговори нерешително тя. Не й се искаше да разкрие историята с пиесата.
— О, криминалета значи? Чудесно! Луд съм по криминални романи. Уолъс, Кристи или Ник Васерман, няма значение. Излезе ли нова книга, веднага отивам в заемната библиотека и през следващите няколко часа съм недосегаем. С Влад се нанесохме в къщата точно когато излезе новата книга на Уолъс „Тъмните очи на Лондон“ и знаеш ли какво направих?
— Настани се удобно сред кашоните с вещите ни и я прочете от кора до кора. Беше ужасно! — оплака се Влад, спря и посочи отворена ръждясала порта, увиснала на пантите. — Пристигнахме, впрочем. Дом мой хубав, дом мой скъп!
Фрици преглътна. Влад се шегуваше! Никой граф, колкото и да е обеднял, не би търпял такава порта. Тя спря поглед върху издълбаните в желязо инициали „Ф. К.“ и се учуди още повече. Над буквата К бе окачена картонена табела с избелял надпис „Колония Родина“.
Две думи, нищо повече. Не й остана време да осмисли значението им, защото придружителите й я поведоха през неподдържана градина, осветена само от луната. Навярно така беше по-добре, защото видяното под бледата сребърна светлина й бе достатъчно на първо време. Между плочките на алеята избуяваха плевели, изгнилата есенна шума правеше камъка хлъзгав. На всеки няколко метра трябваше да се навежда, защото от близките дървета висяха трънливи къпини или влажни бръшлянови лиани, които се заканваха за чорапите й.
11
Додекафония или дванайсет тонова система — представлява лад от 12 равноправни степени; за всяко музикално произведение се избира дванайсетстепенна редица, която изпълнява ролята на главна тема. — Бел. прев.
12
* За разлика от салонните танци, изразителните са индивидуални и представят дълбоки чувства. Възникват като противодействие на класическия балет в началото на XX в. — Бел. прев.