Сред купчините хартия Фрици намери и дисертацията на фон Келер. Темата — „Рецепция на ранния капитализъм в лириката на романтизма“ — му бе донесла само rite (удовлетворително), а върху корицата беше надраскано, че при режима на Сталин щял да получи за тези „безмозъчни глупости“ summa сит (с най-голяма почит). Авторът на посланието изразяваше желание Ханс да отиде да живее в Русия и да изживее там „политическата си обърканост“. И нещо забележително: подписът беше същият, както под заповедта за уволнение.
Разгневена, Фрици се замисли върху тази интересна случайност, докато закрепваше с кламери отговорите на най-новите писма. Внезапно вратата се отвори с трясък и на прага застана млад мъж в художническа престилка, цялата на петна.
— Къде е Ханс? — провикна се той и огледа стаята с кървясали очи. — Непременно трябва да видя Ханс!
— Господин фон Келер е извън града — отговори спокойно Фрици. — Ще се върне днес следобед.
— Ами Роза?
— Отиде да види старата си бавачка. Тя го подстригва.
Роза многократно й беше обяснил, че си бръсне главата от солидарност със затворниците и пациентите на лудниците, Фрици не се съмняваше в благородството на мотивите му, но с усмивка си казваше, че не му е останала много коса за обръсване. Роза обаче забраняваше на Влад подобни прояви на солидарност, защото не можеше да се лиши от синьо-черните му къдрици.
— Желаете ли да предам нещо?
— Да! Кажете на Ханс следното: не е зелка! — Лицето му грейна. — Най-сетне реших проблема. Всички, естествено, си мислят, че е зелка, но то е само изображение. Нищо не е, каквото изглежда, всичко е измама и илюзия. Ще нарека картината „Платон или сънят в пещерата“.
— Хубаво име — промърмори Фрици. Нямаше представа за какво става дума.
— Хубаво име? Самодоволно ли го намирате? Е, все едно, кажете на Ханс: не е зелка. Това е само сън, илюзия, въображение. Не е зелка, запомнете!
С тези думи младежът изчезна също така внезапно, както се беше появил. Затръшна вратата толкова силно, че бутилката от коняк с лалето подскочи, Фрици дълго седя загледана в цветето. Радваше се колко добре се е запазило и си припомняше как сутринта във вторник Ханс — въпреки петте аспирина в кафето и шишенцето с алкохол, въпреки разговора с проклетата Кински — бе видял изсъхналото лале и задоволил нуждите му.
Силно чукане я изтръгна от мечтанията. Предположи, че отново е младежът със зелката, и попита леко изнервено:
— Какво има пък сега?
— Наистина ли не ме харесвате поне мъничко?
Гейбъл.
— Защо? Какво съм ви направил?
— Аз… — заекна Фрици.
Той беше прав, но тя не можеше да му заяви, че се отвращава от цялостната му личност. Затова избра нищо незначещо обяснение:
— Нямам нищо против вас, съвсем нищо. Ние почти не се познаваме. Помислих ви за друг.
— За кого по-точно? — Гейбъл приседна на бюрото й и залюля крака. — Няма как да е Ханс.
— Не го познавам. Един от художниците навярно. Не господин фон Келер, естествено.
— Естествено. — Ъглите на устата му се вдигнаха подигравателно. Запали клечка кибрит от подметката си.
— Господин фон Келер отсъства, затова казах „естествено“. — Нима започваше да се оправдава пред него? Луда работа! Спомни си съвета на леля Хулда: „Колкото по-силно се гневиш, толкова по-учтиво говориш“, и попита любезно: — С какво мога да ви помогна? Както казах, господин фон Келер отсъства.
— Знам, естествено — отговори Гейбъл с тих смях. — Повярвайте ми, ако си беше вкъщи, нямаше да седя тук и преспокойно да си бъбря с вас. Навярно вече са ви разказали, че не друг, а подлият Гейбъл е отнел на бедничкия Ханс любовта на живота му. И не само това. Милото момче със златни къдрици провали университетската си кариера и твърдо вярваше, че онази полска уличница му е вярна. Точно на него! Не знам как момчето с чувствителна душа не се застреля веднага. Вероятно причината е, че не е успял да си намери пистолета във вечния хаос, в който живее.
— Прощавайте, но се налага да се извиня. Преди малко не ви казах истината. — Леля Хулда можеше да се гордее с методите си на възпитание. Думите се сипеха от устата й като перли от гердан. — Наистина не ви харесвам ни най-малко. Бих стигнала дори дотам да твърдя, че се отвращавам от вас. Не понасям, когато се надсмивате над чуждото страдание, и мразя цинизма ви с цялото си сърце. Моля, направете ми услуга и веднага напуснете работното ми място.