Фрици се почувства зле. Не знаеше дали се страхува от или за пияния, бушуващ художник.
— Ханс! — помоли жално Клингенберг. — О, Ханс, годините в колонията, при вас… най-доброто време в живота ми! Моят живот! После всичко тръгна надолу… надолу, казвам ти!
— Глупости, Виктор! Но ако наистина се чувстваш зле, върни се при нас. За теб винаги ще се намери място. — Ханс се усмихна успокоително. — Хайде, ще те заведа в колонията. Ще прекараш една нощ там и ще се почувстваш като новороден. Какво ще кажеш?
— Да повикам ли шофьора? — попита шепнешком Фрици.
— Да, моля те, побързай — отговори Ханс. — Берлинските любители на изкуството не бива да го виждат в това състояние. Ще се скара с някого и утре ще съжалява.
— Хайде да убиваме! — ревна отново художникът.
Фрици хукна към изхода, а Ханс извика подире й:
— Ако се удавя преди завръщането ти, Фрици, запомни: „Виктор Клингенберг си взе студена вана“ е много добро заглавие за статия.
Тя се засмя, но преди да отговори, художникът започна да бълва лозунги, каквито могат да се чуят само от пияни работници на Първи май. Фрици му обърна гръб и тръгна да търси колата им.
За съжаление не успя да я открие веднага под мъждукащото електрическо осветление. Най-сетне намери шофьора на паркинга, но се наложи да чака, защото той тъкмо играеше на седемнайсет плюс четири с шофьора на нов „Хорх“ и й заяви, че в никакъв случай нямало да си изпусне късмета. Едва когато загуби цялата си печалба, изрази готовност да отиде с Фрици до фонтана. По пътя постоянно забавяше ход, защото от градината долитаха застрашителни шумове.
— Ако онзи ми измокри колата, ще ми платите допълнително — заяви шофьорът, докато Фрици го теглеше за ръкава покрай забележително безразличните гости.
Най-сетне стигнаха. Двамата мъже седяха на парапета и си деляха една цигара. От вечерните им костюми капеше вода.
— Никога не се бях къпал във фонтан — заяви Ханс с цялото достойнство, на което беше способен мокър мъж в мокър евтин смокинг. — Чувствам се страхотно освежен.
— А аз искам да съм мъртъв — изхълца Виктор Клингенберг. — Защо не ми позволи да се самоубия? Защо, Ханс, защо?
— Пияният струва допълнително — отбеляза шофьорът и протегна ръка към Ханс. — Ако се изповръща върху седалката, ще ви пратя сметка за почистването.
— Няма ли и ние да си отидем вкъщи? — попита Фрици и проследи с копнеж отдалечаващия се шофьор. Изпитваше силно съчувствие към мокрия Ханс — устните му бяха посинели от студ. — Ще настинеш, нищо чудно да пострадат и дробовете ти. Моля те, Ханс, хайде да си отидем вкъщи.
— В никакъв случай! Сега ще влезем в къщата и ще се държим очарователно. Благодаря ти. — Това се отнасяше до подадената му кърпичка. Успя да си избърше лицето поне отчасти. — Тръгвай с мен, греховно красива жено. В момента съм силно мотивиран. Съвсем ясно си представям как ще се чувствам през зимата, когато в спалнята ми прокапе.
— О, Ханс — въздъхна Фрици, посегна към ръката му и попита кокетно: — А какво ще получа, ако утре Виктор продаде картината на дамата с коса като жълтък?
Още при полуотворената двукрила врата ги посрещна вълна от тютюнев дим и смесица от парфюми. Удариха се в стена от човешки гласове и оркестрово изпълнение. Огромната зала беше остъклена от три страни и съчетанието между прозорци, сив мраморен под и пълна липса на мебели пораждаше обезпокояващо усещане за празнота — въпреки голямата навалица. Висящият в средата чудовищен полилей хвърляше пъстра светлина върху обилно напудрените рамене на дамите и бледите, надменни лица на господата.
— Ханс, дарлинг! Ти дойде! Наистина си тук! — Млада дама се хвърли към тях, нададе пронизителен писък, който вероятно изразяваше въодушевление, и прегърна графа. Само след миг обаче се отдръпна и заяви обидено: — Но ти си чисто мокър!
„Горната част на синята й рокля също се намокри“, установи Фрици със злобно задоволство. Очевидно младата дама беше снахата на Ханс, Гретхен фон Келер. Тя беше от типа жени, за които е трудно да кажеш красиви ли са, или просто хубавички. Видът й показваше наличие на много пари. Косата й, подстригана равно до брадичката, блестеше във всички нюанси от платинено до бяло злато, а кожата, редовно глезена с ултравиолетова лампа и подхранващ крем, бе придобила мек бронзов тон. Дори звукът на гласа й наподобяваше дрънкане на монети.
— Защо си мокър? — попита приближилият се Лудвиг фон Келер и измери Ханс с враждебен поглед. Смокингът му стоеше много по-добре, отколкото на по-младия му брат, но според Фрици беше доста опънат на корема. — Как успя да се намокриш целия? Отдавна не е валяло.