Двамата млади мъже явно не се притесняваха от тъмнината. Вървяха без колебание към засилващата се музика. Пронизителното стържене на виолите отдавна бе заменено от трескавия такт на чарлстона, а скоро Фрици чу смехове и разговори.
Внезапно дърветата, плевелите и храсталаците се разделиха и пред погледа й се разкри ярко осветена вила. Пред широкото стълбище бяха наредени високи метални маси, между тях мангали с въглища, които хвърляха трепкаща светлина към пъстрата суетня на площадката.
— Пристигнахме — съобщи Роза. Наложи се да вика, защото музикантите, застанали по обраслите с трева стъпала, тъкмо бяха подхванали аржентинско танго.
Фрици кимна, неспособна да откъсне поглед от сцената. Не вярваше на очите си. Никога не беше виждала подобна забава. Между мангалите танцуваха млади мъже с блестящи от пот рамене и гърди, а около тях пърхаха госпожици, чиито рокли бяха обсипани с пайети. Самотна млада дама в смокинг се полюшваше в такта на тангото и пушеше в самозабрава. Двама млади мъже в еднакви ливреи на прислужници се целуваха жадно, без да престават да танцуват. А над всичко тежеше упойващият пушек от огньовете, примесен с аромат на тютюн и нещо сладникаво, непознато за Фрици.
— Хайде да потърсим Ханс — подкани я Роза.
Влад мина мълчаливо покрай танцуващите, взе от една маса отворена бутилка шампанско, открадна цигарата на младо момиче и без много церемонии затанцува с госпожицата в смокинг.
— Кой е той? — попита Фрици, след като напразно бе претърсила навалицата за възрастен господин. — Танцува ли?
— Той няма работа сред тези жадни за забавления, вечно подскачащи фльорци! — Роза презрително изкриви лице. — Това са детинщини. Ханс стои над тези неща. Преди тук нямаше танци. Въведе ги онзи Гейбъл.
— Певецът ли?
— Щом го наричаш така… — Роза улови ръката й, стисна я здраво и започна да си пробива път през танцуващите. Минаха покрай оркестъра, изкачиха стълбището и влязоха в къщата. Тежката дъбова врата се затръшна шумно след тях.
Вътре изведнъж стана много тихо. За първи път през този ден Фрици не чуваше нищо. Тишината обаче продължи само минута. Появи се огромно куче, същинско чудовище, размаха опашка, залая и се хвърли върху Роза.
— Радваш ли се, стари момко? Радваш се, знам! — посрещна го въодушевен той. — Хайде, Грегор, кажи здравей на Лак!
Фрици помилва грамадната глава и бързо отдръпна ръка.
— Представям ти Грегор. Всъщност принадлежи на Ханс, купил го е от фалирал цирк още когато бил съвсем мъничък… Онези искали да го застрелят, имам предвид Грегор, не Ханс. Знаеш ли, понякога Ханс става… ами, понякога Ханс не е в състояние да се грижи за кучето и тогава ние с Влад го вземаме за известно време при нас — продължи да обяснява Роза, докато я водеше по дълъг коридор. Сърцето на Фрици биеше лудо. Май графът наистина ще се окаже стар господин в инвалидна количка и бързо ще се съгласи да си напише мемоарите.
Личеше си, че не е обеднял. Да, мраморният под спешно се нуждаеше от вода и четка, по мебелите имаше отпечатъци от мръсни лапи, но дори само вазите, живописните платна в златни рамки и античните предмети наоколо щяха да стигнат поне за сто заплати на машинописка. Вилата сигурно беше огромна. Прекосиха просторна зала и влязоха в странично крило. Сякаш прочел мислите й, Роза съобщи:
— Пристигнахме.
Фрици отново чу музика, но не великолепния, гръмък джаз от градината, а самотно, меланхолично пиано.
— Първият концерт на Чайковски — засмя се Роза. — Имаш късмет, Лак. Почакай малко тук, аз ще го подготвя за влизането ти. Разбираш ли, искам да съм сигурен, че е в настроение за гости. Понякога се държи… зле. Точно днес, когато тя… о, все едно!
Той отвори врата в тапетите и двамата с Грегор изчезнаха.
Фрици остана сама в коридора. Стъпалата й пулсираха от болка, стомахът й къркореше от глад. Копнееше за сън. Утре сутринта щеше да мисли за новия си живот.
Пианото замлъкна, но не се случи нищо повече. Никой не я покани да влезе, никой не отвори вратата.
Фрици чакаше.
А може би не е чула поканата да влезе? Дали просто да не открехне вратата и да надникне? Не искаше да направи лошо впечатление. Почака, преброи до десет, после до двайсет и почука. В отговор прозвуча властен глас: