Отново спряха, вдъхнаха жадно аромата на нацъфтелите череши, вслушаха се в рядката за Берлин тишина.
— Знаеш ли — продължи Ханс, — междувременно осъзнах, че обвързването ми с онази жена нямаше да завърши добре — със или без Гейбъл. Тя е прекалено много светска дама за мъж като мен, освен това чете единствено клюкарските страници. Искаш ли да си дръпнеш?
Подаде й цигарата, Фрици пое дима и Ханс хвърли фаса на улицата.
— Представи си, че наистина се бях оженил за Кински… Какъв ужас! — Той направи крачка към момичето. — Щеше да се наложи да се разведем.
— Е, не е задължително — отвърна тя и изписа на лицето си замечтано изражение. — Уважаемият ти брат, например, ми заяви, че бракът ти с Кински щял да бъде и в моя изгода. Непременно съм щяла да получа трайно къдрене и дори малко жилище.
— На Лайпцигерщрасе, точно над неговата готвачка — засмя се Ханс и продължи сериозно: — Аз не мога така. Аз съм прекалено старомоден или прекалено модерен или… не знам. С любовта е като с изкуството: ако го правиш с половин сърце, по-добре да се откажеш.
— Като Абел, нали? Приятелят от „Април“ на Йозеф Рот! Имам предвид онзи, дето се връща съкрушен от Ню Йорк, защото е изгубил жената на живота си.
Фрици го погледна с лудо биещо сърце и Ханс избухна:
— Точно така! Сигурно ще ти прозвучи изненадващо, но те моля: остани при мен. Завинаги. До края на живота ми. Не желая да пропилея шанса си като Абел. Никога няма да намеря жена, която в такъв момент говори за Йозеф Рот!
Фрици го прегърна и шепнешком изрецитира последното изречение на Рот:
— Животът е много важен, много важен — засмях се и заминах за Ню Йорк.
— Имаме си една поспаланка и един нощен мечтател. Досега не бях срещал такова съчетание — пошегува се Роза, когато Фрици отметна завивката и се надигна с широка прозявка. Часовникът над мивката показваше единайсет и половина. Почти обед.
Пътят до вилата се бе проточил. Млекарят беше минал покрай тях и на отиване, и на връщане. Втория път ги посъветва да си вземат стая. Не му се разсърдиха. Едва когато мрачен старец, любител на ранното ставане, ги заплаши с нравствената полиция, Ханс отведе Фрици до градинската къщичка.
— Искаш ли кафе?
Тя му благодари с грейнало лице. Не й струваше ни най-малко усилие да свикне с кафето на Роза: истинско кафе на зърна с някаква тайнствена добавка, която той упорито отказваше да разкрие, но твърдеше, че уникалният вкус се дължи именно на това специално нещо, добавено на върха на ножа. Според Фрици тайната на добрия вкус се криеше в липсата на популярната карлсбадска добавка за кафе, на цикория и смляно цвекло, но беше достатъчно мъдра да не споменава какво мисли. Защо да разваля доброто настроение на Роза?
— Представи си какво се случи — подхвана той в нетипичен за него пристъп на клюкарство. — Сутринта Влад отишъл в перачницата да се изкъпе. Неочаквано се появил Гейбъл и го попитал дали смята да посети малкия фон Бруней. Нали се сещаш, красивия любовник на граф Савицки, дето си разряза вените. Влад потвърдил и знаеш ли какво станало тогава? Гейбъл заявил, че тъкмо отивал при него, минал само да си вземе чисто бельо от сушилката и казал на Влад, че ще го почака. Не повярвах на ушите си! Значи не е съвсем безразличен към съдбата на малкия фон Брунен!
Роза я погледна доволно, но тя само отпи глътка кафе. Днес дори ужасният Гейбъл нямаше да й развали доброто настроение.
— Роза, ти си комунист, знам, искаш да вярваш в доброто у всеки човек, точно затова те обичам, но според мен в момента Гейбъл преследва граф Савицки.
Лицето на Роза видимо се напрегна и Фрици допълни утешително:
— Всъщност няма значение защо отива там. Най-важното е господин фон Брунен да се зарадва.
— Ох, не знам… Гейбъл е ужасна свиня, естествено, но понякога се държи много мило. — Роза седна до нея на жълтия диван и вдигна огромната глава на Грегор върху коленете си. — Винаги се притичва на помощ. Така например, не друг, а той тайно осигури на Ханс интервюто с онази Бербер, и то след историята с кучешкия камшик. Само не казвай на нашия рус приятел — той е прекалено горд, за да приеме нещо от Гейбъл. Според мен е глупаво, тази сутрин го казах на Ханс: той пише статия след статия за разбирателството между народите, а не може да прости на Гейбъл. Макар постоянно да повтаря колко се радва, че се е отървал от онази.