— И какво още казва Ханс? — полюбопитства Фрици.
Типично за Роза: сигурно знаеше какво става между нея и Ханс, но не се месеше. Сърцето й преливаше от щастие.
— Как е той? Снощи се прибрахме пеша от къщата на брат му. Как е кракът му?
— Нищо не ми каза, значи се чувства добре. Тръгнах си, защото се появи брат му, а в момента при него е Кински. Видях снобския й автомобил да спира пред входа. Сигурно после ще е в лошо настроение.
— Кински?
В главата й гръмнаха тревожни камбани. Ами ако двамата се помирят? Ами ако Ханс е искал само да я накара да ревнува? Добре, тази теория куцаше, но въпреки това онази жена нямаше работа при него. Отвратителният му брат също. Снощи Ханс изрично му бе заявил, че не е нужно да идва лично.
— Какво искат от него?
— Лудвиг донесе чека. — Роза се усмихна доволно. — В понеделник Ханс ще плати на лекаря, на продавачите на зеленчуци и на газовата компания. Сметката за въглища също не е плащана от месеци. Дано му останат пари да си купи и нови летни обувки…
— Нали парите са предвидени за ремонт на покрива? — попита с отсъстващ вид Фрици. Защо Кински е отишла при Ханс? Защо се е разбързала?
— Да, разбира се. Ако остане някой пфениг, ще купим керемиди. Един от художниците, едър, с белег на челото, познава майстор, готов да ни помогне за реденето. Според мен обаче парите няма да стигнат. — Роза въздъхна и допи специалното си кафе на малки, сладки глътки. — Виж, минава автомобилът на госпожа Кински.
Фрици опита да се усмихне. Изведнъж й стана студено.
— Ханс е завършил статията за лудите от войната. Отивам при него. Сигурно се нуждае от мен… от машинописка, искам да кажа.
Ханс я очакваше. Седеше на стълбището пред вилата, пушеше и подритваше празна бутилка от шампанско, останала от последното увеселение. Изглеждаше уморен, бузите му бяха хлътнали повече от обикновено, дори къдриците му висяха изтощени.
— Здравей, Фрици. — Той се постара да се усмихне, но не се получи. — Мисля, че трябва да си поговорим.
— Трябва ли? Аз не чувствам потребност да говоря, за мен всичко е наред — отговори тя. — О, Ханс, аз съм напълно щастлива. Не искам нищо повече.
— Тогава съжалявам още повече за онова, което се налага да ти кажа. Ела, седни. — Той посочи стъпалото под неговото, запали й цигара от фаса на своята, запали и за себе си.
Известно време седяха в мълчание, главата й облегната върху коляното му. Наблюдаваха мършавата котка, дебнеща плячка между дърветата в двора, Фрици почти свърши с цигарата, когато Ханс заговори отново:
— Ние с теб нямаме бъдеще. Не ме прекъсвай, моля те, изслушай ме. Ужасно съжалявам за случилото се снощи… не, не съжалявам. Един писател, май беше Уайлд, е казал, че човек не бива да съжалява за неща, които са го направили щастлив. Не съжалявам за случилото се, но ужасно съжалявам, че се случи, защото няма да доведе доникъде. Не мога да се оженя за теб, защото нямам достатъчно пари дори за себе си. В момента не знам дори дали ще мога да ти платя следващата заплата.
— Не говори така, Ханс. Били сме заедно само веднъж — възрази меко тя и стисна ръката му. — Не е нужно веднага да се оженим.
— Да, разбира се, няма да идем в гражданското още в понеделник, но един ден и това ще стане. Аз те обичам. Влюбих се в теб в мига, когато влезе в музикалния салон, негримирана, с дебели чорапи, погледът ти пълен с надежда и любопитство. А после цитира Елзе Ласкер-Шюлер. Как мислиш, защо се опитах да те изгоня? И защо побеснях от ясно изразеното ти възхищение от пеенето на Гейбъл!
Фрици кимна. Притисна се силно към коляното му, вкопчи се в ръката му. После обаче вдигна глава.
— Аз също те обичам, Ханс, ти го знаеш, но ние живеем в двайсетте години, не е нужно да се женим. Просто ще бъдем заедно.
— Да, но няма да сме женени. — Настойчивостта му я смути. — Юридически има разлика.
— Юридически да, реално не. Аз искам да бъда с теб до края на живота си и ми е абсолютно все едно ще имаме ли обща семейна книга, или не. Въпросът е, че не мога да се оженя за теб, не мога и да излизам с теб, защото нямам пари. Не мога да си позволя дори машинописка.
— Ако се ожениш за мен, ще си спестиш този разход — опита се да го развесели Фрици. — Стига, Ханс, за какво се притесняваш? Мога да си потърся друга работа. Добра съм и без проблеми ще ме назначат в някоя кантора. Ще си вземам работа за вечерта и ще печеля поне 120 марки месечно. А ти би могъл да се върнеш в университета или другаде, където търсят умни хора… Защо не попиташ по книжарниците, там сигурно плащат добре? Заедно ще се справим.
— Няма да стане, Фрици. Ще ти разкажа една история. Става дума за мой приятел, казваше се Валтер. Участваше в представянето на бойни изкуства в училището по изкуствата в Лерхенфелд, там се запозна с бъдещата си жена Лавиния. Тя беше великолепна, страхотна танцьорка. Появата й като света Сузана предизвика всички консервативни берлинчани. Двамата започнаха да работят заедно, бяха гениални, макар и невинаги в хармония. Веднъж я видях да го влачи за косата през сцената. Но се обичаха безумно, вдъхновяваха се един друг. Заедно въведоха танца с маски в Германия. Правеха всичко сами: костюмите, постановките. Сами си бяха агенти и касиери. Парите им стигаха само за материали. Живееха на чай и сухари, нямаха нищо освен любовта си и много, много идеализъм. Един ден Лавиния забременя. Случи се през есента на двайсет и трета. През юни двайсет и четвърта Валтер се прибрал една вечер вкъщи — тъкмо имал работа в танцов оркестър — и жена му го посрещнала със зареден пистолет. Заявила му, че не може повече, че е изтощена до смърт. Постоянен глад, безпаричие, безкрайни усилия — всичко това погълнало любовта им. Застреляла го, после и себе си. Това се случва, когато хората вярват, че могат да живеят само от любов.