Тъкмо реши да отиде в кухнята да си потърси хапче за глава, когато вратата се отвори и влезе Ханс.
Само той й липсваше.
Изглеждаше съвсем по неделному: с пуловер и панталон от туид. И изобщо нямаше вид на страдалец.
За момент се възцари неприятно мълчание, после Ханс каза вместо поздрав:
— Знаех си, че си дошла. — Фрици преглътна забележката, че в такъв случай той няма работа тук. — Помислих си… навярно имаш нужда от аспирин? — Непохватен като дете, той й поднесе кутийка таблетки. — Понеже снощи се прибра много късно и аз си помислих…
— Не. Добре съм. — Направо се пръскаше от гняв. Да дойде тук и да й предложи аспирин — това беше върхът на нахалството. И какво го засяга кога се е прибрала? — В момента пиша статия, Ханс. Нали знаеш, моите три шпалти.
— Естествено. — Той кимна няколко пъти и къдриците му — несресани, както обикновено — се разлюляха. Изглеждаше толкова сладък… — Само си помислих…
Да беше започнал по-отрано с мисленето. В последно време му се удаваше доста добре.
— Какво?
— О, нищо, просто си казах, я да видя как е Фрици и има ли нужда от нещо. — Той завъртя кутийката между пръстите си. — А и ми се иска да чуя как си прекарала снощи.
— О, беше много приятно, благодаря за заинтересоваността — изфуча Фрици. — Нещо друго?
— Не, не. Радвам се да го чуя. С Инге ли беше? Само вие двете?
— Не. Кавалерът на Инге беше с нас — отвърна Фрици и добави със злобно задоволство: — По-късно се присъедини и Гейбъл. Прекарахме си страхотно. Не помня кога се прибрах.
— Наистина се радвам за теб. — В гласа му нямаше и капчица радост. — Чудесно е да си прекараш добре. Гейбъл сигурно е отишъл после при Савицки?
— Не. Всъщност не те засяга, но той ме доведе вкъщи. А сега ме остави да работя, трябва да си напиша статията.
Сложи демонстративно нов лист в машината и отново натрака заглавието.
— Да, разбира се, няма да ти преча. — Ханс закрачи към вратата, спря, пак завъртя кутийката с аспирин. — А не искаш ли да ти донеса кафе? Ще ти е по-лесно да работиш.
— Не, благодаря. Остави ме сама.
Фрици направи подканващ жест към вратата. Не желаеше да говори с него, не желаеше да го вижда. Искаше той да изчезне, а тя да се съсредоточи върху задачите си. Тогава нямаше да я боли толкова силно.
— Да, естествено. Трябва да работиш. Разбирам те. Всъщност аз дойдох за друго. Помислих си… щом толкова искаш да влезеш в киното… Знаеш ли, най-добрата приятелка на снаха ми, Урте фон Вигхамщал, е сестра на онзи… Боймер. Та затова си помислих…
Той сложи опаковката с аспирин върху бюрото на Фрици и извади от джоба си табакера.
— Бих могъл да му се обадя…
— Само това липсваше! — Е, да, леля Хулда казваше: „Колкото по-гневна си, толкова по-учтиво говори“, но и учтивостта си има граници. — Какво, по дяволите, сънуваш нощем? Наистина ли вярваш, че ще се съглася да се обадиш на някого си и да ходатайстваш за мен? Точно ти, с твоя идеал за чисто изкуство! И какво ще кажеш на Боймер? „Здрасти, миличък Карл, ние почти не се познаваме, аз всъщност презирам сестричката ти, но точно сега имам нужда от теб. Забърках се с едно девойче от провинцията, много иска да прави филми. Разбираш ли, мъчат ме угризения, други подаряват трайно къдрене, но аз съм идеалист и не мога да си го позволя.“ Това ли ще кажеш на господин Боймер?
— Не. Съвсем не. Само за твоя информация — ние с него се познаваме много добре. Някога беше много близък с брата на Роза. Не е нужно да ми крещиш. През цялото време се опитвам да разговарям с теб приятелски, а ти първо ми отговаряш едносрично, после ми викаш. Ние сме големи хора и вчера стигнахме до извода, че може да си останем приятели.
— Не, Ханс. Лъжеш се, ужасно се лъжеш. Ти стигна до този извод, само ти.
— Е, добре, тогава аз съм лошият, защото не искам да храниш напразни надежди. Само се опитах да бъда честен с теб. — Май и Ханс нямаше намерение да следва съвета на леля Хулда, защото повиши тон: — И щом заговорихме за честността, ще ти кажа съвсем честно, че ми се повръща, като те гледам как по цял ден се мотаеш с онзи Гейбъл.
— Съжалявам, но това си е моя работа. — Фрици скочи и го изгледа унищожително. — И знаеш ли какво ще правя днес следобед? Гейбъл ще ме заведе в зоологическата градина.
Снощи се бе поколебала дали да приеме поканата, но сега не пропусна идеалната възможност да натрие носа на Ханс. Лицето му побеля от гняв, луничките светнаха върху бледата кожа.