— Много се радвам за теб! Мога само да те поздравя. Колко бързо се утеши! Само внимавай да не пипнеш нещо, дето сърби. Ако пожелае да ти покаже кучешкия камшик, помоли го първо да го дезинфекцира — човек никога не знае с кого си е имал работа от началото на годината.
— Как смееш да се изразяваш така пред дама!
Сега беше ред на Фрици да побелее от гняв. Не намери думи за отговор. Дощя й се да го замери с пишещата машина, но тя й беше много скъпа. Ханс стоеше твърде далече, за да му удари шамар, а да тропа с крак беше прекалено детинско. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя захълца неудържимо.
— Фрици, недей! Фрици, моля те! Съжалявам!
Проклет да е! Сега пък я прегърна! Плачеше така силно, че не беше в състояние да го отблъсне. В действителност се чувстваше прекрасно, скрила лице във вълнения му пуловер, с усещането на топлата му ръка върху тила й.
— Държах се отвратително. Прости ми. Не исках да кажа това… ти знаеш какво искам да кажа. Ужасно съжалявам, за всичко!
Фрици кимна, подсмръкна, пак кимна и помоли задавено:
— Ти извинявай. Аз започнах. Моля те, остави ме сама. Искам да си напиша статията. Още не мога да се отнасям с теб като с приятел. Искам да се науча и ще се науча, но днес не мога. Бях толкова влюбена в теб… до полуда…
— Много съжалявам, Фрици. Аз също съм… О, да не говорим повече за това. Седни и напиши статията на ръка, така е по-лесно, уверявам те, после ми я дай да я напиша на машина. — Той й се усмихна окуражително и я пусна. — Нали знаеш, уча се да пиша на машина. Навярно няма да издържиш дълго с мен, а аз няма да понеса друга машинописка.
— Другите момичета отказват мъжете от жените, а аз те отказах от машинописките. — Фрици успя да се усмихне. — Не съм съвсем сигурна дали това е комплимент.
— Комплимент е, но нали знаеш, аз не умея да правя комплименти. Харесвам новата ти коса и много искам да ти кажа нещо остроумно и очарователно, но не мога да го измисля. Ще напиша статията ти на машина, обещавам, тъкмо ще се поупражнявам, а ти ще имаш повече време за парка… и за другите си неделни занимания.
— Благодаря ти, много си… мил — изхълца тя.
Изведнъж й се дощя да му признае, че няма желание да ходи в зоологическата градина, че би предпочела да си поговорят за неговата и за нейната статия, а може би и за намерението й да напише сценарий, за който още няма тема, но той излезе и тихо затвори вратата зад гърба си. Върху бюрото й остана визитна картичка, стара и зацапана. С елегантни, леко избледнели букви беше написано името „Карл фон Боймер“, а под него — телефонен номер.
— Нямам много време. Инге иска да отидем на кино, закопняла е да гледа отново своя „миличък Карл“ — заяви Фрици, докато разстилаше вълненото одеяло за пикник.
Зоологическата градина беше препълнена и двамата с Гейбъл скоро се отказаха да се разхождат.
Мекото пролетно време бе примамило хиляди берлинчани да излязат на зелено: мъже по ризи водеха оживени разговори с мъже по тиранти, жени бутаха детски колички, момиченца с прясно колосани роклички разхождаха куклите си. Момчета лудуваха по поляните, играеха на топка или търкаляха гуми и изобщо не чуваха постоянните предупреждения да си пазят новите панталонки. Тичането и крясъците им смущаваха влюбени двойки и възрастни, навели се да пият вода от чешмичките. Гърмеше танцова музика, носеха се смехове, миришеше на сладкиши, кафе и сандвичи, вонеше на животни, а от езерото лъхаше хлад. Фрици и Гейбъл си намериха закътано местенце на обраслия с тръстика бряг.
— И аз не мога да остана дълго. В неделя вечер нямам излизане в „Под липите“, затова пея във вариете „Зимна градина“. Трепя се като беден дявол, но какво ли не прави човек за проклетите пари. — Гейбъл въздъхна и се изтегна по гръб. — Не ме разбирай погрешно, аз много обичам да пея, но хората въобще не ме слушат. Все им е едно кой е на сцената. Аз съм само фон за караници и флиртове.
— Кръвта на Шопен пръска в залата, а тълпата я гази — цитира Фрици Готфрид Бен. Гейбъл я погледна неразбиращо и тя му се усмихна.
През цялото време мислеше за статията. Според нея бе станала прилична. Не можеше, естествено, да се сравни с брилянтното съчинение на Ханс за душевноболните от войната, но и не беше нужно да крие името си. Само да й дойде идея за сценарий! Нужен й беше наистина добър материал, не досадните глупости, които се разпространяваха в последно време.
— Малкият фон Брунен бил по-добре, чу ли вече? — неочаквано смени темата Гейбъл. — Граф Савицки смята да го заведе в Париж. Нали точно заради това се е опитал да се самоубие.