— Не съм гледал нито един филм с него — отвърна Ханс и двамата изоставиха темата.
Мълчаха, вслушваха се в идващия на неравни интервали трясък, с който пощата от тръбите падаше в предвидените за целта кошчета върху масата на рецепцията.
— Не е нужно да чакаш с мен. Иди да хапнеш нещо. Сигурно си гладна. Ще се срещнем в „Под липите“, нали и Клингенберг ще дойде — предложи Ханс и Фрици кимна. Вероятно и за двамата беше по-добре да се разделят за малко.
— Добре, ще се срещнем там.
Тя стана, приглади си палтото и нагласи баретата си. Запъти се към изхода, но Ханс извика подире й:
— Почакай, Фрици! Имаш ли нещо за четене? Глупаво е, знам. Седя в най-голямото издателство на републиката, а нямам книга. Досадно е да чакаш без четиво.
Фрици го погледна изненадана и поклати глава. Внезапно я обзе съчувствие към него. Нещо в гласа му я трогна — почти повярва, че той се страхува. Е, да, навярно дори великият Ханс фон Келер, самовлюбен литератор и човек на изкуството, представител на висшия идеализъм, се страхуваше, когато му се налагаше да чака сам разговор с неизвестен изход. Дощя й се да бутне шапката му назад и да го помилва по бузата, но не беше редно, затова само каза:
— Знаеш ли, размислих. Ще ми е много скучно да седя сама в „Под липите“. По-добре да остана тук.
По лицето на Ханс се разля неприкрито облекчение.
— Благодаря ти — пошепна той. — Надявам се да ти е интересно. Минават разни известни хора от пресата… Виж, според мен отсега нататък често ще получаваш поръчки за статии. Справила си се много добре. Силно ме впечатли, нали преписах работата ти. А сега ми кажи честно: как намираш първия ми машинописен текст? Справих се за по-малко от два часа.
— Добре беше — излъга тя и се загледа в обувките си.
Страшно се зарадва от похвалата на Ханс за статията й. Много се надяваше да го е казал искрено — за разлика от нея. При вида на готовия текст не знаеше да плаче ли, или да се смее. Никога не бе виждала толкова неравномерни удари, и индигото беше сложено обратно, разстоянието между редовете бе сбъркано… изобщо цялото беше непоносимо. Ужасена, тя седна и натрака текста наново — за около пет минути.
— Ако желаеш, ще ти покажа няколко прости трика. Не ме разбирай погрешно, просто искам да те улесня.
— О, знаеш ли, и аз забелязах, че нещо не е наред с цвета на буквите! Според мен се дължи на прастарата ти машина.
Фрици пое дълбоко дъх. Не позволяваше да намират кусури на вярната й „Орга приват“, ала преди да е започнала да я защитава, от асансьора излезе жена във виолетов тренировъчен костюм. Бе преметнала през рамо балетни пантофки, а в дясната ръка стискаше въже. Фрици се постара да не зяпа твърде очебийно, но никога не беше виждала жена в такъв вид, и то тук, сред грижливо облечените чиновнички. Да не говорим за яркия лилав цвят на „тоалета“ й.
— Добър ден, Ханс — поздрави на минаване дамата и му прати въздушна целувка. — Не би било зле пак да обядваме заедно. Или — още по-добре — да поканим гости. Аз ще свиря на арфа, ти на пиано, а онзи… как се казваше онзи, хубавичкият? — той ще пее. Обади ми се на номера в „Груневалд“. Обещаваш ли да ми се обадиш?
С тези думи дамата изчезна зад една от вратите към вътрешността на сградата.
— Това беше голямата Вики Баум[55]. Идва да тренира в гимнастическия салон за сътрудниците от издателството — обясни шепнешком Ханс. — Доколкото знам, се боксира.
— Нямат ли си кабини за преобличане?
Преди Ханс да успее да отговори, дамата от рецепцията се обърна към тях с още по-мрачно лице от преди — ако това изобщо беше възможно.
— Господин фон Келер? Вашето търпение вече не е необходимо. В момента господин Херман Улщайн има конференция. Помоли да ви предам да се обадите в кабинета му в сряда между осем и девет.
Ханс кимна.
— Бихте ли ми казали по какъв въпрос?
— Не, не мога. — Тонът й подсказа, че смята въпроса за нахален, но явно и тя не успя да остане напълно равнодушна към чара на очите с цвят на боров мед и допълни: — Беше ми казано при появата ви да информирам господин Улщайн. Не се притеснявайте, когато става дума за уволнение, обикновено не се провежда разговор лично с шефа на издателството. Навярно сте предали ръкопис?
Ако ме видите да лежа извън „Кафе под липите“, да знаете, че съм бил откраднат от там! Съобщението бе акуратно залепено в ъгъла на „Червения килим“, взет от Фрици от стелажа за вестници до вратата на заведението. Пак чакаха, този път Виктор Клингенберг и уговореното позиране. Художникът бе поискал да заемат маса навън и сега двамата седяха, потрепервайки, до мангала с въглища. Мълчаха — бяха изхабили запаса си от нещекотливи теми, а и след неловката ситуация с предложението за женитба в „Рупински“ Фрици вече не смееше да се разбъбри. Ханс май се чувстваше по същия начин. Беше си купил от една количка с книги на Александерплац старо издание на „Мъглявината на Андромеда“ от Фриц Бремер[56] за пет пфенига и сега четеше с голям интерес.
55
Вики Баум (1888–1960) — една от най-видните писателки на Ваймарската република, авторка на известни романи, много от тях филмирани в Холивуд. — Бел. прев.
56
Романът „Мъглявината на Андромеда. Забележителното завещание на един земен човек“ е създаден през 20-те години на XX в. от немския писател Фриц Бремер (1873–1952). — Бел. прев.