Фрици също се опита да се задълбочи в четивото си, но макар титулната страница да обещаваше „шокиращи разкрития“, съдържанието на вестника не успя да я грабне.
По-добре да седи и да наблюдава как Ханс чете. Когато нещо му харесваше много, той имаше чудния навик да вирне нос и да добие развеселен вид. Не би било зле да го фотографира и да изпрати снимката на всички писатели в републиката, за да ги стимулира да напишат възможно най-много превъзходни изречения. Не бе в състояние да спре да го зяпа — очевидно беше прекалила, защото той внезапно затвори книгата и я погледна в очите.
— Чуй ме, Фрици — заяви направо, — аз също съжалявам за случващото се между нас, но повярвай, опитвам се да постъпя правилно.
— Правилно за кого? — отзова се остро тя. — За теб или за твоето изкуство?
— За нас. За теб и за мен… всъщност преди всичко за теб. Аз не мога да ти предложа нищо. Не мога да ти платя дори кафето. — Посочи с брадичка полупразната й чаша.
— Кой ти е внушил, че си длъжен да ми плащаш всичко? На какво основание? — Фрици решително тръсна глава. — Ханс, вече не живеем в деветнайсети век. Аз печеля пари, е, не много, но ти също не печелиш много. Само ме погледни: косата ми е по-къса от твоята. Ако се упражняваш усърдно, скоро ще се научиш да пишеш на машина. Сигурно ще правиш по-малко грешки от Инге. Защо да плащаш за мен?
Той помълча малко и се усмихна.
— Е, поне днес държа да платя за теб, защото денят е много специален. Ти предаде първата си статия. Имаме причина да празнуваме.
— Наистина ли ти хареса?
След утвърдителното му кимане Фрици продължи с известно колебание:
— Знаеш ли, мислех си дали да не опитам пак със сценарий…
— Разбира се, опитай! Великолепна идея! Ще го представиш в „Бабелсберг“, ще ти донесе пари. И без това има твърде малко добри филми. А пък ако не стане, ще го преобразуваме на театрална пиеса и ще изнесем представление в двора на вилата. Все едно сме в амфитеатър: гостите ще насядат по стълбището, актьорите ще са в двора. Ще стане страхотно. Хайде, разкажи ми как си го представяш!
— Честно казано, още не знам… — Фрици вдигна извинително рамене. — След скандала с коледната пиеса смятам, че е най-добре да пиша за неща, които познавам и съм преживяла лично. За съжаление по кината вървят предостатъчно филми за хубавички машинописки, които в крайна сметка се омъжват за шефовете си. — Гореща кръв нахлу в лицето й. Пак се беше разбъбрила, без да мисли.
Ханс галантно подмина намека й, вместо това каза:
— Защо тогава не напишеш как си се грижила за инвалид от войната? Доколкото знам, никой не се е сетил за такъв сценарий.
Фрици кимна колебливо. Идеята й се стори добра.
— Като начало напиши разказ, така ще обмислиш действието и ще получиш малко пари. Ще те запозная с Херварт, издателя на „Щурм“, той сигурно ще се заинтересува. Там винаги търсят добри нови автори. После може да издадат и сценария.
Фрици кимна повторно. Радваше се на въодушевлението му, но не желаеше да избързва. Още не беше свикнала с идеята да опита отново. Затова смени темата.
— Разкажи ми за романа си. От „Улщайн“ проявяват интерес, така ли?
— Може би да, но нищо чудно в сряда да ми съобщят любезно, че повече не се нуждаят от услугите ми. Улщайнови се движат в същите салони като скъпия ми брат и навярно ще проявят учтивостта лично да ме уведомят за отстраняването ми. — Ханс си запали цигара, известно време въртя кибритената клечка между пръстите си. — Би било твърде хубаво, ако се случи. С парите ще замина за Париж и ще напиша серията за сюрреалистите, а с парите от сюрреалистите ще живея известно време там и ще завърша другия, истински добрия роман. Кажи ми, ти говориш френски, нали? Веднъж спомена.
Фрици кимна. Постара се да си втълпи, че въпросът му не означава нищо, съвсем нищичко, но сърцето й заби лудо. За да се успокои, взе цигарата от ръцете му и всмукна дълбоко няколко пъти.
— Говоря, колкото да се оправям в ежедневието и да пиша на машина. Учих при Берлиц[57]. Хайде, разкажи ми най-после за какво става дума в ръкописа.
57
Езиковите училища „Берлиц“ са създадени през 1878 г. от Максимилиан Берлиц в САЩ. — Бел. прев.