— Щом толкова искаш… Според мен няма да ти хареса, но, моля те, имай предвид, че съм го писал, преди да те познавам! — Фрици кимна, Ханс си взе цигарата и подхвана: — Главният герой е млад мъж, човек на изкуството, художник, който се влюбва и… — Поколеба се, после продължи бързо: — Тя забременява и го принуждава да се откаже от изкуството, да работи в галерия и да продава картини на други, не толкова талантливи художници. Ужасното е, че накрая той е напълно доволен от живота си. Пречупен е, но не го забелязва. Много тъжен роман.
— Прав си, не ми харесва. — Фрици потрепери от спомена как му бе предложила да започне работа в книжарница. — Аз обаче няма да забременея, ако и ти не го искаш.
— Знам. — Ханс й подаде цигарата за последно всмукване и я угаси. — Казах ти, написах романа, преди да те срещна.
Известно време и двамата не знаеха какво да кажат. Покрай тях минаваха берлинчани, излезли на следобедна разходка, разговаряха и се смееха, Фрици се взираше в мръсната покривка на масата и чегърташе старо петно от восък.
— Гейбъл каза, че си се радвал да се отървеш от Кински. Вярно ли е?
— Да, вероятно да. Тя беше ужасяващо повърхностна, но въпреки това ме заболя. А той щеше да легне с нея дори да знаеше, че това ще ме убие. Нали видя какво стана с красивия любовник на Савицки!
— Гейбъл твърди, че е заради заминаването на Савицки за Париж.
— Възможно е. Въпреки това не вярвам задявките му със Савицки да се харесват на малкия фон Брунен. Навярно е имал и други причини. Може би просто не е знаел как да продължи напред. Ето го и него, впрочем — имам предвид Гейбъл, не фон Брунен. — Ханс направи физиономия, сякаш бе захапал камък, после махна учтиво. — Здрасти, Курт. На работа ли отиваш?
— Да — отвърна кратко Гейбъл и удостои Фрици с изненадващо недружелюбен поглед. — Какви прекрасни неща правите вие двамата?
— Чакаме господин фон Клингенберг. Вече се боя да не е забравил. — С неясното усещане, че е длъжна да се оправдае, тя добави: — Делова среща. Поиска да му позираме.
— Само да не си навлечете някоя настинка. — Очевидно му беше неприятно, или, кой знае, може би просто се чувстваше зле в присъствието на Ханс, защото побърза да се оттегли. — Трябва да влизам. Закъснях, а тепърва ще се разсвирваме…
— Къде ли е Клингенберг? Накрая ще ни върже тенекия, а аз не знам с какво ще платя сметката на месаря.
Фрици кимна утвърдително. Художникът се появи най-неочаквано. От викторианското палто и сложно завързания жълт шал съвсем ясно си личеше човекът на изкуството.
— Ето — заяви той вместо поздрав и хвърли върху масата плик. — Вашите триста марки. Нямам никакво време. В пет съм на масаж.
— Нали щеше да правиш снимки? — попита безпомощно Ханс. — Затова ни обеща пари.
— Отдавна съм готов. Направих ги незабелязано. Новата „Лайка“[58] е страхотна, човек трябва само да я разучи.
Резултатът е много по-естествен, отколкото ако ми бяхте позирали. — Той се усмихна като котарак пред съд с бита сметана и махна господарски на минаващото край тях такси. — След няколко седмици ще ви покажа готовата картина. Ще я нарека „Цигарата“. Младата любов е най-възвишеното чувство.
С тези думи Виктор Клингенберг се качи в таксито и замина.
7 глава
Фрици седеше на бюрото и се радваше колко красиво и равномерно пише на машината. Чудесно изглеждаше, толкова акуратно и без грешки. Доволно усмихната, тя сложи писмото в металното кошче за документи, които очакваха подпис. В този миг някой кротко почука на вратата.
За Гейбъл беше още рано сутринта, братът на Ханс не чукаше така учтиво, а самият Ханс щеше просто да отвори вратата. Интересът й се събуди. Каза „Влезте!“ и в стаята се появи вампир.
Е, не чак истински кръвопиец, но млечнобялата кожа, съчетана с черни коси, блестящи като гарванова перушина, оправдаваше асоциацията. Черното вълнено палто, високата колосана яка и елегантно завързаното шалче от червена коприна също дадоха своя принос.
— Добро утро, госпожице Лак — поздрави посетителят. Гласът му прозвуча като чукането: много мек, много учтив, но с подсъзнателна арогантност. — Бих желал да говоря с господин фон Келер.
— Съжалявам, но господин фон Келер още не е дошъл. За съжаление не знам и кога ще се появи. — Фрици помисли малко и добави: — Снощи е работил до късно.
— Нямам време да го чакам. — Мъжът завъртя замислено тънкото си бастунче, взрян в сребърната дръжка с форма на глава на пудел, и помоли: — Просто съобщете на Ханс за идването ми. Името ми е Мариан Савицки. Предайте му, моля, че се връщам от Париж идущия понеделник. Ще тръгнем едва в четвъртък вечерта.
58
Става въпрос за един от първите малоформатни фотоапарати, създаден през 1924 г. от немската компания „Лайка“. Поради надеждността на апаратите името им е станало нарицателно. — Бел. ред.