Фрици кимна и си записа. Посетителят събуди любопитството й. Значи това беше граф Савицки, по когото бе полудял Гейбъл. На пръв поглед изглеждаше хладен и недостъпен и по нищо не си личеше да е легендарен любовник.
— Ако Ханс попита за причината, кажете му, че господин фон Брунен не е напълно възстановен, освен това е претърпял нервен срив, защото в момента в Париж носят люлякови ризи, а той не понася дори мисълта за люляк. — Ъглите на устата му се извиха в лека усмивка. — Освен това имахме проблеми със спалния вагон, накрая се оказа и че апартаментът ни в „Хилтън“ вече е зает. Все неприятни случки със следния краен резултат: налага се Ханс да чака по-дълго своите макарони.
— Ще му предам точно думите ви — обеща тя и понеже искаше да го огледа по-подробно, добави: — Нямах представа, че господин фон Келер обича да си хапва сладко.
— О, знаете ли, това с макароните е дълга история. Веднъж бяхме заедно в Париж, той, аз и Роза. Войната още не беше започнала, ние бяхме ужасно млади и толкова уморени от живота, колкото се чувстват само младежите, вярващи, че смъртта е много, много далечна. Аз бях влюбен в Роза, Роза беше влюбен в Ханс, а Ханс — Ханс беше влюбен в идеята да стане писател. Всеки ден пишеше по едно изречение, само по едно, и понякога това изречение бе изпълнено с толкова красота, с толкова яснота, че ние се разплаквахме. Една сутрин, след като цяла нощ бяхме пили и танцували, седнахме на един от мостовете над Сена под първата светлина на деня. От реката се издигаше утринна мъгла, градът се будеше и изведнъж точно пред нас отвори пекарница. Никога няма да забравя уханието на прясна багета, смесено с миризмите от реката. Ханс отиде в пекарницата и попита собственика колко макарона ще ни даде за останалите му пари. Човекът му назова цифрата и Ханс му отговори със следните думи: „Тогава ми дайте всички, които мога да платя. Кой знае дали утре ще съм по-щастлив от днес, а пък когато съм тъжен, не мога да ям макарони.“
Лицето с хлътнали бузи доби мечтателно изражение, но то изчезна също толкова бързо, колкото се бе появило.
— Миналата седмица Ханс ме помоли да му донеса от Париж макарони, защото бил щастлив. Навярно вече е знаел.
— Какво е знаел? — учуди се Фрици.
— За Кински. За годежа й — обясни кратко Савицки и след изненадващо дълго взиране в ръцете на Фрици се обърна да си върви. — Моите уважения. Довиждане.
След секунди вече го нямаше.
Какъв годеж? Не може да е вярно! Или все пак?
Телефонът иззвъня пронизително. Фрици вдигна слушалката с трепереща ръка.
— Тук е кабинетът на граф фон Келер, говорите с госпожица Лак. С какво мога да ви…
— Сгодена! Сгодена! Сгодена! — изпищя женски глас. Едва след известен размисъл Фрици се сети, че говори Инге.
— Знам — отговори кратко.
— Откъде знаеш? — По жицата долетяха неверие и потиснат гняв. — Никой не знае.
— Савицки ми каза — отговори тихо Фрици и Инге се смая още повече:
— Той пък откъде знае? Казвам го първо на теб!
— Май говорим за различни годежи. Кой се е сгодил?
— Аз, разбира се! Сгодих се за Райбетанц! — Въодушевеният глас на Инге зазвуча като мецосопран и Фрици отдръпна слушалката от ухото си. — Нося пръстен!
— Но аз си мислех, че не го харесваш и… — възрази Фрици, ала моментално бе прекъсната:
— Нямам повече монети за телефон. Ела довечера в седем в „Под липите“! Ще вдигнем тост. Може да си доведеш някого. Мили боже, само да знаеш колко съм щастлива!
— Много се радвам за теб — смънка Фрици, но връзката вече бе прекъсната.
— На какво се радваш? — попита безшумно влезлият Влад. В едната си ръка държеше дебел роман, а в другата — недоядена наденичка, подарък от прещастливото месарско семейство.
— Само не ми казвай, че и ти знаеш за годежа й! Няма да го понеса! Кой ти каза?
— Инге — отговори честно Фрици и добави: — Инге се е сгодила.
— Инге ли? На кого му пука за Инге? Никой, абсолютно никой не се интересува от Инге! Коя, за бога, е Инге? Мишленце от тълпата статистки, което си показва краката по-често, отколкото е редно. Инге! Я стига!
Влад изкриви лице от отвращение, Фрици понечи да възрази, но той махна пренебрежително и продължи възбудено:
— Говоря ти за Кински! Кински се е сгодила! Отгатни за кого!
— Откъде да знам? — Гласът й потрепери.
Само да не е Ханс! Всеки друг, но не и Ханс! Влад изобщо не забеляза тревогата й. В момента беше в стихията си. Докато крачеше стремително напред-назад пред бюрото й, се провикна триумфално: