— Благодаря ти. Ти ме разбираш.
— Моля — засмя се той и издърпа ръката си. Скоро стигнаха до градинската къщичка. — Наистина си пияна.
Фрици кимна. Гейбъл сигурно беше прав, но нима не бе чела стотици пъти за мъже, които безсрамно се възползват от подобни ситуации? Погледна в тъмните му очи и се помоли той да се държи според лошата си слава. Да, той не беше Ханс, но наистина не живееха в жалък любовен роман, където смелата малка героиня получава любимия си граф. Подобна развръзка изобщо не беше съвременна.
— Пристигнахме — рече той и дръпна спирачката. — Ще те изчакам да влезеш.
— Бих могла… — Фрици остави изречението да увисне във въздуха, ала Гейбъл сърдито поклати глава.
— Скъпа, ти си ужасно пияна, освен това си бясна, понеже Инге се жени за човек, когото не понася, а Ханс предпочита да си пише романа, вместо да излезе с теб. Разбирам те, но аз съм само човек. Навярно много хора ще се изненадат да го чуят, но аз също съм човешко същество. От време на време имам чувства, макар да не ги споделям с целия свят, както прави например Ханс. Някой запитал ли се е някога как съм се почувствал аз след историята с кучешкия камшик? Някому хрумнало ли е, че онази жалка крава е била за мен повече, не просто актуалната ми любовница? Не, защото аз съм злодеят. Аз съм задникът. Добре, мога да живея с тази слава. Свикнал съм. Не желая обаче да запълвам дупки. Това не. Затова слез, моля те. Моля те!
Той си избърса очите и продължи гневно:
— Още ли си тук? Проклятие! Върви си, просто се махни. Представлението свърши. Какво чакаш? Навярно искаш да разкажеш в подробности на страхотните си приятелчета Роза и Влад как подлият Гейбъл е загубил самообладание?
Сега плачеше съвсем открито, Фрици се поколеба, но след кратък миг на безпомощност притисна главата му към ключицата си и утешително зарови пръсти в пригладената с помада коса.
— Тихо… Успокой се… Тихо…
— Омръзна ми. Само ако знаеш колко ми е омръзнало…
Тънката материя на роклята й се овлажни и залепна за тялото й. С учудване забеляза, че е изтрезняла. Обзе я безумно отчаяние.
— Толкова съжалявам, Курт. Не исках да те нараня.
— Всичко е наред. — Гейбъл си изтри очите и си издуха носа. Овладя се много бързо. — Ти не си виновна. Аз… аз… толкова ми е омръзнало… Не съм граф, нито идеалист, нямам си и руси къдрици, но не съм абсолютно безполезен. Не желая да запълвам дупки.
— Разбирам те. Ела тук. — Фрици избърса влажните му бузи с кърпичката си. — Ти си прекрасен.
— Благодаря ти. — Гейбъл изпухтя пренебрежително, запали си цигара, после внезапно помоли: — Излез с мен на вечеря. Само ние двамата. Утре. В „Под липите“ ще има частно парти. Благородната държанка на някакъв боксов шеф ще си празнува рождения ден и ще си докара своя музика — ние не сме достатъчно изискани за нея, но пък това означава свободна вечер. Излез с мен на вечеря, моля те.
— Ще дойда — обеща тя. — С удоволствие.
— Не мога обаче да си позволя шикозно заведение. Въпреки това ще дойдеш, нали?
Фрици вече бе отворила вратата и отново се обърна към него:
— Разбира се. Все ми е едно къде ще отидем.
— Тогава до утре в седем. И още нещо! Няма да кажеш на никого, нали? Имам предвид случилото се преди малко…
Тя кимна и тихо затвори вратата на автомобила.
— Естествено — извика подире му, но не беше сигурна дали я чу.
8 глава
Скъпи Густав, сърдечни благодарности за писмото ти, получих го вчера. Бих желала да те помоля…
Фрици написа двете изречения със замах, но сега не знаеше как да продължи.
От двайсет минути седеше на килима в библиотеката, милваше сплъстената, миришеща на влага козина на Грегор и размишляваше. За какво да го помоли първо? Веднъж завинаги да престане да я нарича своето „душещо зайче“, или да преглътне обръщението и да го помоли само да се откаже от „приятелското си посещенийце“?
Въздъхна дълбоко и се вслуша. През само притворената врата към кабинета долиташе приглушеният глас на Ханс. Въпреки ужасния махмурлук, тя се бе явила на работа точно навреме, защото искаше да му пожелае успех в разговора с Улщайн, но когато влезе, той вече говореше по телефона и само й махна да изчезва.
Фрици нямаше часовник, ала инстинктът й подсказваше, че оттогава е минал почти час. А може би и повече. Отначало си прекарваше времето в разглеждане на библиотеката: великолепни многоцветни персийски килими в прашни матови багри, спрял часовник над камината, безброй томове, подвързани с червена кожа, в задната част на помещението, безредно нахвърляни романи, списания, книги джобен формат на руски, английски, френски, немски и полски — в частта, която Ханс редовно използваше. Той идваше тук много често и това си личеше по препълнените пепелници и гротескните натюрморти от мръсни чаши, огризки от ябълки и изсъхнали хлебни кори.