Сигурно ще се почувства ужасно неловко, като го види отново. Ще й се иска да умре от срам, въпреки че не тя, а той би трябвало да се срамува. Точно когато зърна празно такси и замаха трескаво, за да привлече вниманието на шофьора, някой я хвана здраво за рамото.
— Какво направи, Фрици?
— Веднага ме пусни! — изсъска тя. Получи се по-остро, отколкото смяташе. — Дойдох само да ти кажа колко съм ти благодарна за застъпничеството пред Хьофген, но отговорът на всички въпроси е не!
Той кимна. Изглеждаше искрено засегнат — но колко искрен беше в действителност?
— Моля те, позволи ми да ти обясня!
Таксито спря пред тях, Фрици отвори чантата си и понечи да извади портмонето, ала ръцете й трепереха от вълнение и цялото съдържание на чантата се изсипа на земята. Монети и пудриерата се затъркаляха по мокрия паваж, моливът отиде право в канавката, книгата от Ханс и някакво писмо паднаха в една локва. Ругаейки, Фрици събра намокрените си вещи, докато Гейбъл й държеше чантата и молеше:
— Нека да ти обясня!
Писмо?
Откъде се е взело?
В чантата й нямаше писмо.
Навярно е било в книгата. Писмото е било в книгата от Ханс, значи го е писал Ханс! Ханс й е писал!
— Няма нужда да ми обясняваш. Разбрах всичко — отвърна кротко тя, стисна здраво писмото, връчи няколко монети на шофьора и още преди да седне, разкъса плика. Извади лист хартия, неравномерно изписан на машина.
— Фрици, аз…
— Всичко е наред, Курт.
Фрици му се усмихна, затвори вратата на таксито и зачете писмото още преди останалият под дъжда Курт да изчезне от погледа й.
Ханс беше написал със силни удари върху клавишите:
Скъпа Фрици, понеже отказа да дойдеш с мен в „Рупински“, ще се наложи да си представиш, че се намираме там. Хайде, започвай: седим в трапезарията. Оказа се изненадващо малка, но то е само поради масивния таван, украсен с позлатени гипсови орнаменти. Завесите от тъмночервено копринено кадифе са спуснати, вече сме привършили с ужасно скъпата вечеря, състояща се от смешно много и смешно малки блюда. По време на вечерята съм ти досаждал с подробности около разговора с Улщайн. Вече съм ти обяснил, че от началото на септември ще публикуват романа ми във „Фосише цайтунг“[60] като книга с продължение, а самата книга в джобен формат ще излезе точно за Коледа. Разказал съм ти и колко въодушевени са издателите от статията ми за душевноболните от войната, поради което ме изпращат като чуждестранен кореспондент в Париж, за да си напиша серията за сюрреалистите. Вече съм приключил с обясненията и вероятно изглеждам изтощен. Питам те желаеш ли десерт. И понеже съм попитал невероятно очарователно, а и косата ми — по изключение, за да подчертае специалния повод — е грижливо подредена, ти ще си поръчаш десерт. Независимо какво ще си избереш, ще ти поднесат малини със сметана и тогава вероятно ще осъзнаеш защо съм настоявал да те доведа непременно в „Рупински“.
Фрици преглътна. Естествено. Онзи ден, докато чакаха в издателството, тя му описа многословно как би желала да получи предложение за брак не другаде, а в „Рупински“, и да й поднесат малини със сметана. Веднага забрави тези думи — и без това говореше, без да мисли. Бузите й пламнаха от радост. Продължи да чете:
„Както ще разбереш по това писмо, няма нужда да си водя машинописка в Париж — вече се справям сравнително добре с тракането на машина. Не ми е нужна и готвачка, с прането също ще се справя някак, имам опит от последните години. За любовта ми към реда навярно може да се спори, но като обобщение би могло да се каже, че не ми е нужна женска помощ, за да оцелея.
Финансовото ми положение навярно има нужда от подкрепа, признавам го с готовност, но в момента е много по-добро, отколкото през последните години. Имам основание да се надявам, че парите ще стигнат за двама, особено ако се научим да пестим.
Главното обаче е друго: през последните дни размишлявах много и стигнах до следното заключение: може би наистина всички вярват, че са различни, че могат да се справят, но аз не желая да говоря от името на всички — обаче ние двамата, ти и аз, имаме право. Ние сме различни, ние ще се справим. Би било наистина подло да не го покажем пред света.
Знаеш ли, не бяха само финансовите съмнения. Веднъж вече се хвърлих в прибързан годеж с Кински и после горчиво съжалявах. Не исках да повторя грешката си, но знаеш ли, проблемът с Кински беше съвсем различен. Тя ме сравняваше непрекъснато с Гейбъл: всичко, което кажех или направех, той вече беше казал и направил много по-добре, много по-красиво. Той е по-оригинален, по-романтичен, по-нежен… Не можеш да си представиш как го мразех за това, мразех го и му завиждах. Той беше всичко за нея, докато аз щях да си остана граф фон Келер, нищо повече. Само след три дни във Виена тя го повика. Видях платения билет за влака в сметката от хотела, но отказах да повярвам. Той ми беше приятел, означаваше много за мен… Ако ти не беше дошла, може би телефонният разговор в понеделник щеше да завърши другояче. Ти обаче дойде и ако бях набожен, щях да благодаря на небето.
60
Берлински вестник, издаван от „Улщайн“, спрян през 1934 г. заради политическата си позиция. — Бел. прев.